Индонезия - приключения около Екватора (Част 1)

Някъде през ноември 2011 ни хрумна щурата идея да бием път до Индонезия през март следващата година, за да разгледаме два острова - о.Бали и о. Гили Траванган. Вторият го пиша Гили, а не Джили (Gili на английски), защото местните го произнасят по този начин. Стандартните туристически пакети предлагат пътувания само до Бали със 7 нощувки в определени хотели. Искахме да избягаме от рутината, да отидем в хотел, който на нас ни харесва, повече свобода и гъвкавост с други думи и не на последно място по важност - по-ниска цена. Е, получихме я - 6 нощувки в Alam Shanti в Убуд и 4 нощувки в Alam Gili Поне това беше първоначалния план. Искахме да избягаме от големите хотели, пълни със стаи, да се отдалечим от известните вериги и да се потопим малко повече в балийската култура и начин на живот,до колкото това е възможно за странници от България, които са все пак туристи със своите специфики. Смятам, че до голяма степен успяхме, дори преодоляхме някои свои предразсъдъци без изобщо да сме знаели и планирали. 
Преди да тръгнем изчетох толкова много информация за болестите, които се срещат по тези географски ширини, че ми се изправи косата. Тогава си казах "Добре, че платихме самолетните билети, преди да прочета това, иначе щях да се откажа!". Е, сега ми е известно, че Индонезийската малария е тип 4, която се повлиява от еди какви си препарати (и като лечение, и профилактично), които не могат да се намерят на територията на страната, знам колко струват и къде ги има, както и ужасните странични ефекти, които могат да се проявят. Е, отказахме се да си купуваме този препарат. Толкова други страхотии ни очакваха, че май маларията беше с най-малък шанс за заразяване. Инвестирахме в репеленти и толкоз. Имахме си естествено и здравна застраховка с молитвите да не ни се налага да я ползваме. О, забравих да спомена, че тръгнахме само с ръчен багаж (по 1 раница) и на летищата ни гледаха едно особено и неразбиращо защо не сме помъкнали 20 кг куфар. Сътветно всички течности и лосиони, които взехме бяха в разфасовки до 100мл. Слънцезащитен лосион купихме на място, защото той надхвърляше разрешените мл.

Като кацнахме в Джакарта ни посрещна служител на летището, за да ни прекара по най-краткия път до гейта с полета до Денпасар, минавайки през формалностите за получаване на виза - много лесна и бърза процедура на летището. Просто оставяш по $25/човек и всичко е 6. После човекът ни заведе до Change бюро, за да обменим индонезийски рупии. Ето тук вече не трябваше да се доверяваме. Метнаха ни с около $23, като стой, та гледай.
На финала се стремиш да гледаш отвисоко на тия неща и просто да си извадиш поуката от ситуацията, но бяхме много ядосани, признавам си. А и служителят от летището прибра бележката за обмяната. (втора наша грешка да не се разправяме с него и да си я вземем, а уж не сме такива хора )  Всички полети на Турските авиолинии, с които летяхме от София до Джакарта (през Истанбул и Сингапур) бяха със закъснение, но не достатъчно, за да изпуснем полета на Garuda Indonesia от Джакарта до Денпасар. И така благополучно ни посрещна наистина голямата влажност на въздуха на летището на о.Бали. Бяхме си поръчали трансфер от хотела в Убуд, за да сме по-спокойни, че в полунощ няма да се чудим какво такси да хванем и дали шофьорът ще знае къде да отиде. Някак си след 24 часа пътуване не ни се обикаляше и искахме по-бързо да стигнем леглото.  

Убуд беше подбран перфектно за целта на нашата екскурзия, а именно да видим повече от самия остров, той се намира в сърцето на Бали. Масово туристите отсядат в южната част на острова,а именно Нуса Дуа, Кута, Санур...
Пътуването от летището на Денпасар до Alam Shanti отне около час и приблизително към 01:00 бяхме настанени в нашата къщичка - Lumbung House, която е единствената самостоятелна къщичка в Alam Shanti (и най-евтината), останалите са по-големи и съжителстват да речем 2 двойки - всяка си има собствен етаж. Възможно най-бързо се приготвихме за лягане и се настанихме под огромната мрежа, висяща над леглото (страхотно спасение от комари и други животинки). Цяла нощ не мигнахме! Постоянно някакви животни тичаха по покрива (някои сякаш доста големи...), непознати звуци навсякъде! Къщите им са с дупки и луфтове построени, не е плътно монолитно строителство като при нас. Особено между покривите и стените - спокойно могат да се намъкнат влечуги например. Аз бях доста шашардисана отначало. Все едно, че бях на палатка, обаче на място, където не знам какви твари да очаквам, че ще ме посрещнат. Нямах търпение да се съмне, за да виждам поне какво обикаля наоколо, а не само да го чувам.  Alam Shanti притежава разкошна градина и това е първото, което прави впечатление - как къщичките са разпръснати на огромно разстояние за нашия стандарт. А биха могли да сбият още поне 20-тина къщички на това разстояние... тия хора за Слънчев Бряг (и въобще българското черноморие) не са ли чували?!  Основните и най-големи прозорци на първия и втория етаж на Lumbung House гледат към оризово поле (на територията на хотела) и малко криволичещо път-че, по което дойдохме през нощта. По-късно видяхме, че ако си се зазяпал в красотата оттатък прозореца, а някой от персонала се случи да премине и да те забележи, неминуемо биваш поздравен с широка искрена усмивка и махване с ръка - сякаш сте приятели от ехееееееей колко време.

Ден 1

Първото впечатление от индонезийската кухня беше невероятно вкусната закуска. Достатъчно като количество, за да те държи сит даже и за обяд, но не се чувстваш преял. Освен това беше доста здравословна, имайки предвид неизменно присъстващите плодова салата (в различни вариации) и фреш. Горещо препоръчвам традиционния Black Rice Pudding. Наподобява нашето мляко с ориз, но далеч го превъзхожда. Приготвя се с кокосово мляко, черен ориз и парченца банан...ммммм В едно от заведенията, обаче, го сервираха с джинджифил и това определено развали цялото удоволствие. Балийците слагат джинджифил на голяма част от ястията и моя български вкус не понесе тази добавка... Също традиционна тяхна закуска е Jaffle, която може да се приготви с различен пълнеж - сладък или солен. А палачинките са страхотни - ето визуализация на единия вид (с парченца тънко нарязан ананас, мед и канела)!

Докато си хапвахме самодоволно, видяхме една маймуна (макак) на онова път-че, за което споменах преди. Пообиколи насам-натам и дойде до нашата къща, завъртя се и тръгна към съседната. 
Ден първи беше отделен на обиколка из Убуд и уреждане на транспорт до Гили Траванган. След известно време, прекарано на Рецепцията, взехме нещо като схема на Убуд, пъхнахме дъждобраните в раничката и поехме. Първата спирка беше Гората на маймуните, която се намираше на 5-7 мин пеша от нашето хотелче... Още по пътя за натам, забелязахме маймуните НА пътя, ДО пътя, по околните огради, магазинчета...все едно гълъбите по нашенско.  Кротко си се пощят, ядат нещо, ако са си намерили и те гледат с любопитство.

Едната ми помилва дланта, а пък друга с ловък скок ми отмъкна мокрите кърпички.  По принцип са адски добронамерени, просто са много любопитни.

Има път за мотори (и пешеходци), който минава покрай гората, за да излезе в Убуд, от другата страна, където е по-цивилизованата да я наречем част - с магазинчета, ресторантчета и всичко онова, от което един турист може да се нуждае (чейндж бюра например). Ако човек реши да тръгне по този път, ще види и маймуните, но ние решихме да платим и без това малката сума за вход и да велезем малко по във вътрешността на гората. 

Маймуните наистина бяха много приятелски настроени, една дори се покатери на главата на мъжа ми и започна да го пощи и да го почесва внимателно със зъбки. Всички околни се разхилиха. После ни обясниха, че това бил жест на доверие - приели са го за свой! 
Разходихме се в един храм - Peliatan, така се казва и улицата, вътре се влиза само с тяхното традиционно облекло, на входа раздават от него. Не е особено посещаван.  Влязохме и в още един в другата част на градчето, който беше тотално безлюден. Там станаха разкошни снимки.

И всичко е толкова зелено, обрасло, мъхлясало и въобще...джунглесто.  Голяма красота! Минахме покрай училище - всички деца носят униформи и голяма част от по-големите (да речем нашите гимназисти) ходят с мотопеди на училище.

Намерихме чейндж бюро с много добър курс и сертифицирано от правителството, тъй че там обменяхме пари. Бях забравила какво е да раздават ластичета за пачките банкноти (от преди деноминацията в България).  Не мога да се сдържа да не кача още една снимка, към която няма да добавя коментар...

По улиците има много балийци, които си предлагат услугите да бъдат твои шофьори. Добре, че имахме някаква представа каква цена можем да добием и се пазарихме. От хотелчето ни предлагаха шофьор за $50, ние спазарихме за 350 000 рупии, което ще рече между 35 и 40 долара, а тръгнахме от 60. По принцип курсът е $1 за малко над 10000 рупии (ще погледна, ако пазя бележка колко точно над 10000). По-късно се оказа, че сме направили лош избор на шофьор. Името му беше Раи.
Надвечер, на връщане към хотелчето един друг кандидат-шофьор ни "нападна", но пък по толкова ненатрапчив и все пак достатъчно упорит начин, че неизменно предизвика усмивки. Изглеждаше доста по-компетентен, с по-добър английски език...изобщо по-по- от този, с който вече се бяхме уговорили. За момент съжалихме, че не сме го срещнали по-рано. Наехме го за денят след утре, както се казва по английски му.

И лека-полека започнахме да свикваме. Вече гущерчетата в стаята не ни правеха впечатление, даже им се радвахме. На Бали те са със статут на "пазители на дома". А пък логичното обяснение е просто - все пак помагат за овладяване популацията на буболечки в къщата, особено имайки предвид всички дупки. Едната вечер един особено голям гущер се беше вмъкнал, може би имаше 30-35 см.  и с огромна глава. Жалко, че не успяхме да го снимаме. 

Забравих да спомена, че в Убуд има достатъчно магазини, от където човек може да си купи абсолютно всичко. Ние взехме лосион със слънцезащитен фактор например.

Вечерта се оказа, че няма особен избор на заведение за вечеря, тъй като си забравихме фенерчето в стаята (фенерчето принадлежи на хотела, не сме мъкнали от България). А моторният път покрай гората на маймуните е единственият пешеходен за центъра на Убуд и е пълен мрак. Осветяват го единствено моторите, с които трябва да се разминаваш - тротоари няма, пътят е тесен, колкото 2 мотора да се разминат. Решихме, че ни се живее и без фенер (поне да ни забелязват) няма да поемаме излишни рискове. Има и друг вариант - с такси, обикаля се доста, но решихме да си го спестим. Попаднахме на заведение до самия вход на Monkey Forest с жива музика точно в този ден - разкошни музиканти и страхотен певец! Аз без да знам какво си поръчвам, се сдобих с 2 супи... Ама кой да знае...но пък бяха вкусни и ги изядох с удоволствие! Това беше един добър финал на първия ден.

 

Ден 2

Раи дойде да ни вземе на време. Пак (!) се опита да изкрънка парите предварително. Обяснихме му, че тая няма да я бъде. То и аз искам да ми дават заплатата преди да си я изработя, ама и моя шеф се дърпа....

Първа спирка Goa Gajah или Elephant Cave. Никой не може да ме убеди в приликата между слона и съществото надвиснало над входа на пещерата, но по азиатските страни не си падат много по приликите между статуи и животни като че ли. Един балиец се залепи за нас и започна да ни разказва историята на храма и различните богове. Стана ни интересено. Изненада ни мирното съжителство между индуистки и будистки богове на едно място – в един храм, в едно езеро, в една пещера... После ни разходи, дори ни прекара по една пътечка, по която нямаше да минем сами. Ръмеше и ние се украсихме с дъждобраните. Показа ни бял бамбук – използван за строителство, черен бамбук – за производство на мебели... За първи път с него се сблъскахме с произношението на звукът „ф” в английските думи. Като изтърси „пор да памили” и ние се облещихме.... както и с останалите неща, започнахме да свикваме полека-лека. Изразът се оказа ”for the family”. Нашият пишман гид и шофьор Раи ни изчака в колата. А истинският ни гид в този храм получи $4-5 за интересния си разказ и усилията да останем доволни. На това място научихме и че балийците кръщават децата си съвсем идентично във всяко семейство според поредността на детето и независимо от пола. Първото дете е Уаян, второто - Маде , третото – Ньоман (последното Н почти не се чува), четвъртото – Кетут. Ако се родят следващи, пак се започва отначало. Това са домашните имена, използват се вкъщи от семейството. Всеки си има и друго, официално име, което се използва в училище например, но масово балийците се представят с тези си имена. Който е гледал/чел „Eat, Pray, Love” с Джулия Робъртс ще се сети веднага, че билкарката се казваше Уаян, а възрастният мъж (шаман или нещо от сорта) беше Кетут. Е, сега знаете и кое дете поред са били в семейството.  Питахме Раи как му е „семейното” име, каза „Аз съм втори Кетут”, сиреч – осми. 

Следваща спирка – Bali Zoo. За тези, които не са ходили още на о.Бали, се присъединявам към препоръките първо да се посети зоологическата градина, а след това Bali Bird Park.  Bali Zoo не може да се похвали с кой знае колко богато животинско разнообразие, може би и защото имаме за сравнение и други удивителни зоологически градини. Но видовете, които могат да се намерят са наистина красиви и характерни за Индонезия. Крокодили бях виждала и преди, но с такъв размер – само мумифицирани. Белият бенгалски тигър е просто невероятен, мога да седя с часове да му се любувам. По-късно, разглеждайки снимките, изглеждаше сякаш сме направили черно-бяла снимка на обикновения бенгалски тигър.  Има възможност срещу малка сума да храниш част от животните (дори и крокодилите). Служителите са много любезни и ти предлагат да се снимаш с някои птици. Има фотограф, който ти прави снимки, които след това би могъл да закупиш, но те снима и с твоя собствен фотоапарат, така че спокойно може да се мине и без този разход – въпрос на избор.

Bali Bird Park е разкошен парк, събрал в себе си превъзходни екземпляри от най-различни птици. Толкова красота е събрана на това място, че просто ахваш.

В пъти по-богат е от разнообразието на птици в Bali Zoo. Разделен е на сектори по острови и съответно видовете, срещащи се там. Има много клетки от онези, в които буквално влизаш, а птиците си летят около теб. Е, може и да не се разминеш с някоя и друга курешка, но свободата си има своята цена...:) Видяхме и прилепи с дължина около 40 см . Смешното е,  че дори посетихме 4D кино, а още не сме ходили на такова в България (влизаше в цената на билета). Като цяло билетите и за зоологическата градина и за парка на птиците са високи – около $25 всеки. За сравнение входовете за храмовете са между 20000 и 50000 рупии. Раи голям страх бра през целия ден да не го зарежем и да щипнем на някъде без да му платим. В един момент взе да ни дразни чак това му поведение...

Последна спирка  - Tanah Lot .Не можахме да останем съвсем до края и да видим до къде всъщност ще се вдигне нивото на водата от прилива и в каква степен ще го залее, но след като го съзерцавахме час, час и малко, решихме да си тръгваме към Убуд. Оказа се, че въпросният ден е пълнолуние – специален ден в индуизма (предобладаващата религия на о.Бали, може би с изключение на северозападната част, която е по-близо до о.Ява и до исляма). Беше задръстено, много хора се бяха облекли за молитва и беше истинско стълпотворение в храмовете и по пътя за тях. А нашият „симпатяга” Раи реши да мине по обиколен път, но не избягвайки задръстванията и навалицата. Може би разчиташе, че няма да забележим.

Обикаляйки острова,видяхме как всички мерки за безопасност на движението (което е ляво ориентирано), които тук се съблюдават, там нямат никакво значение. Видяхме хора, возещи на мотори съвсем малки дечица – с едната ръка шофьорът го държи отзад, с другата държи кормилото. Видяхме и такива мотористи, возещи изправени на седалката дечица. Кой е с предимство на кръстовищата не е ясно, разминават се на магия. А движението определено е натоварено. 

Сега малко лирично отклонение с цел лоша реклама. Освен, че нашият първи шофьор не знаеше добре английски, климатикът в колата му беше много зле (ако говорим за условия), никъде не си направи труда да влезе в ролята на гид, а просто натискаше педалите и въртеше геврека. Опита се неколкократно да получи парите в аванс, но единственото, което му дадохме по наша преценка беше половината пари на бензиностанция в началото на пътуването, да зареди, колкото е необходимо. Всички такси за паркинг бяха за наша сметка. Върна се по обиколен път и на финала искаше допълнително пари извън уговорката, защото сме се забавили и пътуването отнело не 8 часа, ами 10 часа. Е, това преля чашата. Така ни идеше да му теглим една голяма българска майна, но запазихме спокойствие и му казахме, че такива номера няма да минат и каквото сме се разбрали в началото – това е. Той е знаел къде отиваме, ако е имал претенции, да ги е изложил тогава. Та, всеки да си има едно на ум...

следваща страница