Индонезия - приключения около Екватора (Част 3)

Ден 6, 7 и 8 

Дойдоха да ни вземат с микробусче за Padang Bai с половин час по-рано, отколкото пишеше на билетите. Това осуети опита ни за закуска, но поне багажът беше готов от вечерта. Взехме и едно австралийско семейство от друг хотел в Убуд и потеглихме окончателно. В Padang Bai ни настаниха в едно кафене да почакаме. Някои туристи си поръчаха напитки и като видях как се приготвят зад тезгяха, си помислих, че тези хора са истински щастливци, тънещи в блажено невежество...

Бях малко разочарована от състоянието и видът на нашата fast boat, понеже гледах околните – нашата си беше по-мизерна и първобитна. Ама ако ни закара по живо по здраво, си викам, няма значение. Пътуването беше мнооого зле. Щом исках торбичка за повръщане...оказа се, че ако се излезе на носа отгоре и се седне, се пътува много по-човешки и без прилошаване. Ама моят и без това проблемен вестибуларен апарат, клекна здраво. Що хапчета изпих (понеже си се познавам) и пак...Спирайки на различните Гили острови разбрах защо съветват пътуващите да ходят с раници и боси (с чехли). Скача се във водата, няма кей, а багажът се прехвърля на ръка от персонала или/и пътниците от лодката. Първоначално изпитах облекчение, стигайки най-сетне Гили Траванган. Слизаме и след известно чудене дали да си хванем каручка (тамошните таксита), най-накрая взехме. Нямахме представа колко далече е нашия хотел и прежалихме 50 000 рупии (цената е твърда според дестинацията - хотела), които на фона на цените на Бали изглеждаха потресаващо много за 10-15-тина мин. друскане. Хотелът беше ок, хареса ни, пак тип къщички, но доста по-близко разположени, персоналът – много любезен, едни усмихнати млади момчета. Островът се обикаля по протежение на плажната ивица за около 2-2.5 ч. След тази първа обиколка осъзнах каква голяма грешка сме допуснали, тръгвайки си от Бали. Това място, на което нямаше никаква полиция,освен някакви велосипедирани island police, дето мярнахме един единствен път за 3 дена, беше пълно с толкова много съмнителни индонезийски типове (не бих ги нарекла местни, защото родом никой не е от Траванган, а от съседните о-ви, най-вече Ломбок), сякаш са бръкнали в някой местен затвор и са изкарали част от тях да бачкат на Траванган. Постоянно ни предлагаха марихуана и Magic mushrooms. И тия халюциногенни гъби бяха толкова рекламирани от заведенията, че се изумих! Естествено бяха изполвани метафори от рода на „We sell ticket to the moon and back” (и картинка на гъбка) или „Magic cocktails” и каквото още може да роди въображението. Прошепваха ми в ухото „Wanna get high?” и ”Smoke, smoke?”. А островът беше невъобразимо мръсен! Ако лодката за и от Траванган не беше само веднъж дневно, направо щях да си събера багажа и да изчезна от там мигновено. На другият ден нещата стояха малко по-различно – не, че се чувствах много по-добре, но и не беше такава трагедия, като първото впечатление. Със сигурност от сегашна гледна точка знам, че въобще не бих ходила на Траванган, ако знаех какво ме очаква. Нашето хотелче и персоналът бяха спасение от останалата островна част и най-добре се чувствах сред тях. Към хотела имаше малка плажна ивица с шезлонги, чадъри, маси и столове. От къде идваше мръсотията – от прилива...Океанът влачи всевъзможни боклуци и гадости! А жалните момчета поне 2 пъти дневно чистеха ли чистеха....Едната сутрин положението беше много тежко. Почти всички от персонала се бяха мобилизирали в почистването (около 5 момчета), но ситуацията изглеждаше безнадеждна....ама толкова безнадеждна, че всички почиващи по това време на пясъка, се вдигнахме да помагаме (още 6-7 човека). И тия сладури така се оживиха, много се трогнаха! Един-двама веднага извадиха телефони да снимат гледката – туристи и местни заедно срещу прилива. Единият служител събра толкова джапанки, че едвам ги беше обгърнал с 2 ръце, носейки ги към кофата и подвикваше с весел глас „Sandals, Sandals!”, нещо като нашенското „Айде на кукурузааааа!”.  А една мацка от почиващите отиде да рови по някаква причина в кофата сред джапанките и веднага беше избъзикана дали търси своя номер. Изобщо – fun.

Има колелета под наем, които обаче трябва да се връщат на мястото, от където са взети (логично) и затова си взехме от нашия хотел. Аз държах моето да е с калници, понеже всеки ден валеше и не исках да имам кална пътечка по гърба. С калници беше едно единствено колело – най-скапаното. Ама аз пък не съм претенциозна, взех него. После се оказа, че напълно му липсва спирачна система, но всеки е гледал Фред Флинтстоун – почерпих опит и спирах с крака. Кофтито беше като му падна и веригата и се наложи да го бутам на връщане, ама здраве да е. Моят мъж пострада по-лошо. Тъй като голяма част от пътя е  пясък, колелото му занесе и той се бухна в едни кактуси. Криво ляво се прибрахме и двамата, бутайки велосипедите и се съсредоточихме върху вадене на тръни, ама едни тръни, хора...Поискахме от момчетата някакви дезинфектанти и веднага получихме риванол и йод, единият (Путу му беше името) дойде да помага. Много се стара, много се мъчи, аз също, извадихме част от тръните (бяха влезли много надълбоко), но някои успяхме да набутаме още по-надълбоко. Ами сега? И тогава Путу каза „Сигурно ще ви се стори много странно, но мога да ви кажа тук как правим в такива случаи. Взимаме един камък и удряме по крака, тръните вътре се пречупват и минава.”. Е, наистина ни се видя много странно! Ама...опитахме. Моят мъж взе един камък и почна да удря, понасини се, вярно, обаче трънчетата нито забраха, нито нищо – мина му! Голяма работа е индонезийското ноу-хау.

Аз лично бях изумена колко удобства срещнахме в хотела на остров без питейна вода (всичката се докарва от Ломбок с лодки). Оставам с негативни отзиви за едно от заведенията в city-то на Траванган – The Beach House Resort и по-конкретно ресторанта – храната беше вкусна, обаче после преживяването хич не беше добро....Така че ако някой ходи на този смахнат остров – не го препоръчвам!

Намерихме си едно плажче със заведение, до което ходихме 2 пъти. Срещу някаква консумация си седиш на плажа (има и бамбукови пейчици и масички), има безброй много рачета, които щъкат напред назад, особено като наближава залеза, но все още припича  пясъка. И ако не е миризмата на запалена саска (джоинт или всеки друг жаргон за цигара от марихуана) няма какво да те смути. Дори срещнахме други българи там – изненадата беше взаимна!

Една вечер се запознах с мнооого голям космат ярко оранжев паяк точно до тоалетната. Поомекнаха ми краката, спор няма, но се въоръжих с чехъл в ръка и му видях сметката. Все пак банята беше полуоткрита и не беше проблем за разни гадинки да влизат вътре. 

Надвечер пръскаха с някакъв спрей против буболечки там и беше пълно с трупове на комари. Постоянно се мажех с някакви репеленти и фунтях от 1 км разстояние, въпреки това получих 3 комарски ухапвания. Да чукна на дърво, за момента нито малария имам, нито денги. Четохме съвети преди да тръгнем, които гласяха сутрин да си проверяваме дрехите преди да ги облечем, за змии, защото влечугите обичали да се свиват между тях....За щастие, змии не видях.

Ами май за Траванган нямам много какво да кажа...още повече - хубаво...А, беше full с хомосексуални двойки.

Ще напиша отделен пост за връщането към Бали (Санур по-конкретно), защото смея да твърдя, че това е най-голямото приключение до момента в моя живот и дори опитът за удавяне в Мексико остава на второ място.

Връщане от Гили Траванган на Бали 

 

Бързата лодка на Sea Marlin трябваше да тръгне към 10:30 ч. от Траванган, пристигнахме на време на т.нар. пристанище, влязохме да се обадим на служителя на фирмата и той ни каза „А...за лодката, ами днес лодка май няма да има.” Само това липсваше...Сякаш малко неща ни се бяха случили, та и лодка да няма...Стоварихме се пред офисчето и зачакахме търпеливо, започна да се събира навалица. След около 2 часа чакане и противоречива информация стана ясно следното: бърза лодка до Бали със сигурност няма да има – времето в океана е много лошо, има 5 метрови вълни; бърза лодка утре 100% няма да има също, а най-вероятно времето ще е толкова лошо, че ще бъде нарушена и транспортната връзка Траванган – Ломбок. Само дето на другия ден трябваше да си хванем самолет в 15:50 от Денпасар...Все пак бях доволна, че полетът не беше същия ден, както първоначално планувахме. Човекът каза, че ако много, много държим да пътуваме, ще събере желаещите и ще организира превоз до Ломбок и от там да си хванем ЕВЕНТУАЛНО ферибот. До момента ферибот също не е потеглил, заради океанските условия, тъй че не е сигурно, че въобще ще потегли, но все е някакъв шанс. Сграбчихме този шанс за ушите! Бързата лодка се появи, за да ни закара до Ломбок, но имаше силно вълнение и не можа да спре близо до брега. Спазариха набързо една малка моторница с едни тийнейджъри на борда да ни прехвърли на бързата лодка. Ето ги малката моторница с младежите, които я управляваха:

Отидохме на нещо като кей, което представляваше грубо казано дървен сал, вързан с въжета – т.е. люлееше се. И както бяхме на сала, дойдоха едни мощни шведки и така скочиха отгоре, че щяха да ни обърнат всичките, барабар с моя 100+ кг мъж! Започнахме да се товарим внимателно на моторничката по 10 човека на курс. Бързата лодка беше различна от предната и имаше спасителни жилетки, на първата така и не видях...Така...до тук беше лесната част. Криво ляво всички се натовариха, барабар с багажи и т.н. Имаше една жена с бебенце на не повече от 3-4 месеца, аз я заклеймих като напълно побъркана. Беше с приятелки и дори нямаше някой мъж в компанията, който да помага с това мъничко бебенце и всички багажи, колички и тем подобни. Да не говорим, че качването/слизането от моторничката на бързата лодка си е ...хъм...как да кажа...рисковано особено с бебе на гърдите. Наближихме о.Ломбок. И тука – изненадаааааа! Такива големи вълни, че направо ми изглеждаше мисията невъзможна да се стоварим на брега – кей отново липсваше, дори съвсем примитивен.

Моторничката ни следваше неотлъчно по пътя и сега отново влезе в роля по разтоварването. Ние бяхме в първия курс. Приближихме някак брега на 10-тина метра, пуснаха котва, хвърлиха едно въже на някакви хора на брега и те, опъвайки го, опитваха да балансират лодката така, че да не се клати чак толкова много. Първо впечатление - съвсем черен пясък. На мен за сефте ми се случва такъв. Вълните бяха много големи, лодката подскачаше, а ние трябваше някак да слезем. Аз не го виждах. Ето и бегла представа какви бяха условията:

Индонезийците имаха някаква техника да разпознават коя вълна е по-голяма и коя по-малка още преди да са приближили брега. Като видеха по-голяма вълна, отпускаха въжето и лодката влизаше навътре в океана. Като се зададеше по-малка, бързо, бързо изтегляха въжето и почваха да крещят „Jump, jump!!!”. Ама да не си помислите, че се скача на пясъка?! – Нищо подобно, скача се във водата.  Първи трябваше да слязат ония шведки, дето за малко не ни обърнаха на сала. Ей, това паниката е много лошо нещо. Гледката наистина беше страшна, ама те като се паникьосаха и не слушаха какво ги инструктират. Ония им викат да скачат, те се забавиха, дойдоха бързо големи вълни и почнаха да им крещят да НЕ скачат. И ония като се засилиха и льоооос! Ей, хора, лодката беше на 90 градуса! Всички бързо насядахме, за да я уравновесим, но не се обърна за мнооооого малко! Влезе вода вътре – нормално, пак като ние не влязохме във водата...Като уравновесихме лодката, погледнах къде са шведките – няма ги!!! Ама никъде ги няма! И след няколко секунди 2 мокри глави се подадоха от водата. Цееееелите се бяха цопнали! А един младеж ми беше взел раницата по времето, по което ония скочиха – и раницата не я виждах...Това ме притесни повече от мокрите паникьосани шведки. Дойде и моят ред, увих си чантичката с видеокамерата така, че бях пред обесване, с идеята да я вдигна по-нагоре. И като чух „Jump”, скочих. Бях добре, намокрих се само до задника (със задника). Няма как – вълните отзад си идват. Добре, че бях с шушлякови панталони до коленете, че за 2 часа и нещо (толкова траеше цялата процедура по прехвърлянето от бързата лодка на о.Ломбок) успяха да изсъхнат. Ако някой гледаше отстрани, щеше да си помисли, че това е някаква спасителна операция – на това приличаше. Много екстремно преживяване. Ама това е така, защото не знаехме какво ни чака...

Натоварихме се на едни бусчета – ние пак уцелихме най-разнебитеното. Тук богатството на езика не ми достига, за да визуализирам за вас тенекиената консерва с гуми, в която се озовахме. Обаче пак ми беше все тая...Бях си намерила раницата, чантичката на видеокамерата беше понамокрена, но камерата беше суха, задникът ми изсъхна – какво повече да иска човек? И тръгнахме за фериботното пристанище. Оказа се 2-3 часа път. Разбрахме, че консервата няма спирачки. Ще попитате – как? Ами спряхме на един наклон, човекът натисна спирачки, дръпна ръчната и...тръгнахме назад. После включи на първа, приближи се пак до предната кола, пак спирачки, ръчна и пак назад...после пак първа, спирачки, ръчна...назад...и така докато не се раздвижихме наистина и превключи на втора. Наближавайки пристанището попаднахме в задръстване от камиони, чакащи да се качат на някой ферибот. Нашият шофьор обърна и тръгна по черни пътища, покрай едни къщички с хора, които явно не са виждали туристи или са виждали, но достатъчно рядко. Децата така ни се радваха и ни махаха – и ние отвътре! Едни момченца се плацикаха голички в езерце и като ни забелязаха, настана страшна глъч. Абе много беше гот!

Стигнахме пристанището и пак едно чакане...отпред мизерийка...постоянно обикалят индонезийци и ти предлагат Nasi Goreng, banana chips и разни други неща. Едвам дочаках да влезем във ферибота – оказа се, че този ще пътува. Съмнителното беше, че на нашия кораб на мястото на спасителната лодка имаше камион, пълен с ориз. Веднага направих паралел с Титаник и малкото на брой спасителни лодки...Вътре беше много приятно. Пасажерските места са на най-горния етаж, помещението е климатизирано, чисто, спретнато...Седнахме и зачакахме. Тези,дето ни предлагаха храна отвън, се пренесоха вътре и се почна една дандания..”Soup, Soup, soup! Soup noodle, soup noodle!”, ”Beer, beer, beer”…станах разногледа. Явно много разногледа щом купихме един мъжки потник, брандиран с Bintang – тамошната марка бира. Накрая дойде един с китара да свири и се надвикваха с тоя с нудълите. Купонът беше на 6!

Тръгнахме в 17:00ч. Първият 1 час беше добре. И като влязохме по-навътре в океана, като започнаха едни вълни, едни чудесии...заливаха ферибота от горе! Помислих си какви ще да са тия вълни, щом заливат по тоя начин този голям кораб??! Достраша ме! Отвън ситуацията изглеждаше ужасяваща. Персоналът мина и спусна перденцата – да не гледаме. Ама то все тая вече. Фериботът се клатеше като хартиена лодчица, подскачаше нагоре, после с трясък с приземяваше обратно. И едно постоянно бучене се чуваше, както и плисъкът на вълните по корпуса му. Моят мъж излезе на задната палуба да види какво става. И неговият разказ е още по-страшен. Един човек паднал на пода се пързаля и се спира чак в маси и столове. Други залитат и падат, когато погледнеш наоколо океана, не се вижда вода и после небе...вижда се само вода. Все едно си в някаква водна сфера. Трябва да вдигнеш поглед право нагоре, за да видиш късче небе и то някак през вълните. Надуха една страшна сирена, само звукът й ми смрази кръвчицата. Долу някакъв камион се беше отвързал и почнал да се джаска. Втурнаха се да го завързват и се отказаха – толкова силно клатеше, че каузата беше обречена, моряците не можеха да го достигнат. Аз бях на умирачка! Толкова ми беше лошо, че берях душа и изпаднах в делириум - абсолютно некомуникативна и вглъбена в собственото си аз. Вестибуларният ми апарат се смаза тотално. Всички филми за корабокрушения изглеждат по тоя начин. Тръгнах за тоалетната, залитайки, подпирайки се ту наляво, ту надясно. Стигнах, вътре всички тоалетни заети от повръщащи. Едно момиче ми направи знак да ползвам мивката, но аз имах кесийка! И кротко приклекнах, по пода някакви течности се премятаха напред назад при клатенето на кораба. Предпочетох да не задълбавам какви са. А и ми беше толкова зле, че чак безразлично. Един моряк седеше и държеше вратата на тоалетната отворена, защото тя се плъзга и имаше шанс да затисне някой. Натириха един младок да чисти запушената с... мивка. Дойде, въоръжен с една четка и само като видя какво го чака, започна и той да повръща...Беше уникално! А отвън в това време една жена стоеше боса (!) и спокойно хрупаше чипс, наблюдавайки хаоса в тоалетната! Покъртително. Това бяха най-дългите 2-3 часа в моя живот. Нито съм засичала колко точно са, нито нищо. Само гледах да оцелея някак. И ако знаете какъв sms пратих на майка ми...ужас просто. Ама си викам...никой не знае, че сме на тъпия ферибот, обхватът ту изчезваше, ту се появяваше...по-добре да използваме, докато го има.

Когато стигнахме Padang Bai не можех да повярвам! Живеех втори живот!
Там ни изненада организацията. До момента мога да отправям само хвалебствия към Sea Marlin – справиха се перфектно с всички трансфери и билети, които можете да си представите. За тези 2 часа, докато чакахме на Гили Траванган, те бяха успели да уредят и най-малката подробност, съответно ние не сме доплащали грам рупия, а само сменяхме превозните средства. На Бали (Padang Bai) ни посрещна един друг представител на Sea Marlin, отделиха ни от останалите (пътници на другите фирми с fast boat) и ни разпределиха по бусчета, според дестинацията, нашата беше Санур. Вече беше доста късно, ама на кого му пука?! А на нас ни предстоеше полет на другия ден...

Ден последен в Индонезия 

Хотел Jati на външен вид много напомня концепцията на Alam хотелите. Обаче реалността е съвсееееем различна. Беше много по-мизерен във всяко едно отношение, дори закуската не беше хубава. Но той така или иначе беше само за нощувка и близо до Денпасар – за тази цел свърши работа. Разходихме се по протежение на плажната ивица преди обяд, покрай хотел Hayat в Санур. Не, че плажът е нещо невиждано и нечувано, но беше достатъчно чист, което съвсем ме убеди, че да се ходи до Траванган е безсмислено, освен, ако човек не иска екстремни приключения в лошия смисъл на думата. Спазарихме си шофьор да ни откара до летището в Денпасар за 80 000 рупии, ако помня добре. Таксито излизало около 100 000 рупии (питахме в хотела).

На летището се наложи да платим такса за вътрешен полет (до Джакарта), а после още веднъж плащахме такса за международен полет – това са таксите тип „напускане на страната”, но явно и „напускане на града”. Това не го пишеше по форумите, дето четохме предварително. Добре, че имахме малко повече рупии останали, които уж да изхарчим във free shop-овете.

В Джакарта отново смениха по никое време номера на терминала, от който щяхме да излетим за Истанбул през Сингапур. Полетът на Turkish Airlines закъсня с цели 3 часа – вместо в 19:30, излетяхме в 22:30. Опънаха една софра, докато чакахме вече твърде отегчено и предложиха кекс, питки с банан и напитки. Започна 15 часовият полет... 

 

И малко лирично отклонение за пътуването на обратно и недоволството ми от Турските Авиолинии.
В самолета Джакарта-Истанбул сервираха храна, от която двамата с мъжа ми получихме жестоки стомашни болки. И много хора си върнаха телешкото, което явно беше причинителят, а си взеха риба. А на 15 часа полет със стомашни проблеми и седалки по средата на четворката е доста некомфортно. Пилотът не навакса и 10 мин дори, а ние разполагахме с точно толкова време, колкото беше закъснението, до връзката Истанбул-София. Надявах се да го забавят с 20-тина мин втория полет и някой любезен служител да ни прекара набързо (което се случи на летището в Джакарта, въпреки, че имахме смяна на авиолинии), но не би. Накараха ни да се редим на 3-4 опашки на истанбулското летище, коя от коя по-големи и все на хора с проблеми - сиреч бавно вървят. Не пожелаха да ни дадат ваучери за храна, след разправии ни казаха да дойдем след час и половина за ваучери за обяд и да се наредим пак на опашката. После се заядохме, искахме да си оставим багажа при тях (2 раници от по 8-10 кг) - отказаха и това. Почнахме да се разправяме, решението от тяхна страна беше - "Няма да ви вземем багажа. Ще ви дадем ваучери за закуска!"  Съответно не можахме да се разходим в промеждутъка от 8 и половина часа между изпуснатия полет и втория вечерен, за който ни дадоха бордни карти, заради тежките чанти. Минавайки скенерите на път за транзитната зона, видяхме, че съвсем не е толкова лесно да се върнем отново на гишето на Turkish Airlines, но на инат се върнахме, за ваучери за обяд. И не, че толкова умирахме от глад, но бяхме бесни от отношението, от разкарването от опашка на опашка само и само друг да се занимава с теб. Един техен служител ми каза "Влез в онази стаичка да питаш", влизам, почват да ми се карат защо влизам. Нагледах се на различни случаи и казуси и на безхаберието на турските авиолинии, чакайки . На един мъж му презавериха билет за полет на следващия ден и едвам му казаха за безплатна нощувка. Явно са ги инструктирали да пестят пари от всичко. Забравих да спомена, че получаването на ваучерите за закуска и обяд ни коства по 1 час всеки (без да смятам висенето на опашката). Уплътниха ни времето с други думи.
Накратко казано това беше...Повече от 30 часа връщане до София, един единствен полет от 4 осъществени и 1 изпуснат с тях, излетя на време. Все си мисля, че не може точно ние да сме такива куцузлии....а и опашката пред гишето им не намаляваше, само се попълваше с пътници от пристигащи полети...

The End 

Индонезия - приключения около Екватора (Част 2)

Ден 3

Другият ни шофьор Уаян също дойде навреме, имаше залепени цветни листенца (листенца от цветя) на ушите и традиционният и неизменен offering отпред на таблото на колата. Този offering е техният ежедневен индуистки начин да помолят боговете за добра карма. Представлява зелени листа прегънати по определен начин, образуващи нещо като плитка кошничка или във формата на цвете, а вътре се слагат цветя (само цветната част, без стъблото) и храна – най-вече ориз. Голяма радост е това за мравките. По принцип е много красиво и лично на мен ми допада като обичай, но постоянно човек трябва да си гледа в краката, защото масово ги редят по улиците. Опасявах се да не проявя неуважение, ако стъпя върху някое от тези без да искам.
 Понеже понятието време на Бали е много по-различно от нашето – там сякаш то е спряло, очаквахме, че няма да държат на точността, обаче ни изненадаха. Дори първите дни живеехме на оборотите, на които сме свикнали в България. Само че бързичко привикнахме към тамошното спокойствие. Хората не са изнервени, усмихнати са. Бедни са, но са усмихнати, гостоприемни, много приветливи. Радват се на малките неща в живота. Адски отдадени на изкуството – всеки на този остров се занимава с изкуство под някаква форма. Оказа се, че Уаян свири на няколко музикални инструмента,  участва в музикална група, както и в изграждането на скулптура и още много неща, които не успях да запомня. Удивително е!  Разказа ни, че по случай наближаването на тяхната Нова Година (23 март по хиндуисткия календар) имат традиция да се изготвят скулптури на определена тематика. Провежда се и конкурс, в който има парична награда за първите 3 места. А за изработването на една скулптура се обединяват няколко човека, които може да са от 5 до ....не знам до колко...групата на Уаян беше от 100-тина човека. Те си поделят разходите и времето, необходими за изготвянето й.  Както споменах, всеки се занимава с някакъв вид изкуство, независимо от професия.
Май много се отклоних... 

Първа спирка в Ден 3 беше Barong Dance. Уаян ни заведе в една амфитеатрална зала (с покрив, иначе открита) извън Убуд, където вместо 100 000 рупии, цената беше 80 000 (т.е. около $8).  Този Баронг е най-отвратителното представление, което съм гледала....Няма такава простотия... Първо не  е баш танц, ами си е нещо като музикален театър. Това не е проблем. Обаче такава липса на сюжет е просто покъртителна!!! Музикантите, които свиреха на техни традиционни инструменти отначало бяха интересни, с нестандартно звучене....това първите 10 мин. От 11-тата нататъка главата ми започна да дрънчи като църковна камбана по празници. А финалната сцена (която не беше изобщо описана в краткия преразказ на действията – на английски) беше някакво магаре, което по някаква причина го убиха и единия от човеците  седна отгоре му, после взе да врещи и се хвана за г*за, след което на магарето му щръкна...еди-кое-си, всички се опулиха, а еди-кое-си-то започна да пикае с една силна струя....Ей тази гледка ще ми остави отпечатък за цял живот, хора...Или аз съм много примитивна и не разбирам от изкуство, или балийският Баронг е твърде странен за моя вкус. Излязохме от театъра като маносани. Влизаме в колата и Уаян ни посреща въодушевено с искрящи очи и въпроса „Как беше?! Хареса ли ви?!” А ние единодушно с широки от ухо до ухо усмивки заявихме „Да, чудесно е!”. Не обичам никак да лъжа, тежи ми. Обаче как на този лъчезарен човечец, който толкова много се гордее с балийската култура да му кажеш, че това в нашите очи е супер простотия? Не искахме да го обидим... 

Следваща спирка –  Spring Water Temple – много красиво място, закътано между едни хълмчета. Уаян влезе с нас (каква голяма разлика с Раи...) и ни разказваше подробно всичко, което знае. Беше бомбардиран с въпроси, но се представи като истински гид. Многократно поема инициатива да ни снима заедно с мъжа ми. Хареса ни един често употребяван израз от него спрямо нас „Slowly, slowly”...хахаха, а ние нямахме търпение да видим това-онова, да научим повече неща...Точно над храма, „кацнала” на едно хълмче е някаква правителствена резиденция, която дори Барак Обама е посетил. (брей-брей)

След Spring Water Temple посетихме плантация за кафе и различни други култивирани растения. За мен като домакиня беше наистина интересно да видя какво представлява ванилията преди да си я купя във вид на бяло прахче от супермаркета. Бяха ни предложени безплатно мостри на различни видове чай и кафе. Индонезийското кафе е наистина вкусно не само в тази плантация, но навсякъде, където пихме такова. А в самата плантация решихме да опитаме от това толкова спрягано за най-скъпото кафе, а именно – изаканото от онези симпатични животинки мангусти - ето и снимка на самата животинка:

Честно казано не подозирах за съществуването на това кафе преди да се подготвя теоретично за пътуването до Бали. Видя ми се леко извратено да ровичка някой в изпражненията на животинката, за да търси зърната кафе, после да ги пече, да ги обели, да ги смели и да направи топла напитка от тях. Питах кой всъщност пръв се е сетил за тая работа? На кого пръв е хрумнало да мине тези процедури и да изпие резултата накрая? И бихме ли го нарекли гений?! Чашката от това екзотично кафе е евтина на Бали – 50 000 рупии, но лично на мен не ми хареса – кисело е на вкус. Какаото беше едно от вкусните неща, но като влязохме в магазина към самата плантация, видяхме, че всъщност цените са по-високи от нашенските магазини. Реших, че особено с единствено ръчния ни багаж, е съвсем безсмислено да мъкна нещо от там, като мога да си намеря продукт с добро качество (дори да не е от Бали) на по-ниска цена от БГ. 

Поехме към езерото и вулкана, носещи едно и също име – Батур . Ако кажа, че гледката е прекрасна ще се повторя и потретя, но си е истина. 

И въпреки смръщеното и леко дъждовно време, извадихме късмет и облаците, обгръщащи върха му, се раздвижиха и той блесна с цялата си величественост пред нас. Обядвахме в заведение на терасата на нещо като парапет, надвесен буквално над един огромен склон и гледайки право вулкана. Тъй като Уаян се представяше до момента перфектно (ще спомена по-късно и че ни спести около $120), го поканихме да обядва с нас за наша сметка извън уговорката за заплащането. Той се трогна истински.

Яздихме 30 мин слон – ей такова животно не бяхме яздили до момента. Имах усещането, че всеки момент ще се изсипя от гърба му. Яздене не е точната дума, по-скоро се возихме на пейка, завързана за гърба му. А шофьорът на слона беше един адски дружелюбен и приветлив суматренец....как се нарича човек, родом от о. Суматра?! Той ни разказа, че оригинално не е имало слонове на о.Бали, пренесени са от о.Суматра. А пък едно от индуистките божества – Ганеша се изобразява точно като слон. С други думи важно е било на Бали да се докара някой и друг слон. Имаше фотограф, който ни направи снимки, които по никакъв начин не бихме могли да пресъздадем с нашия фотоапарат (все пак бяхме отгоре върху него). Хвана страхотни пози, докато слонът правеше разни номера. След това за голям формат снимка (не мога да цитирам см), извадена на фотохартия ни искаха 300 000 рупии!!! На финала спазарихме всички снимки да ни ги прехвърлят на USB памет за 200 000. Едва ли е най-голямата далавера на света, ама толкоз успяхме.

Последната забележителност за деня беше Tegalalang Rice Terraces .Селцето Tegalalang се оказа сравнително близко до Убуд. Не прекарахме много време там, но оценихме по достойнство тази красота, създадена съвместно от природа и хора. Много държах да го посетим.

Ще приключа с това Ден 3-ти, но ще разкажа малко и за приключенията покрай организирането на трансфера от Бали до Гили Траванган и обратно - важен опит, който би бил от полза на някой пътуващ.Оказа се много по-сложно, отколкото си представяхме. От хотела бяха достатъчно любезни да ни предложат съдействие, но още по предварително разменени и-мейли, ни обясниха, че ако си организираме това на място, няма да има проблем с местата - супер. Само дето се оказаха няколкодневни разправии и главоблъсканици. Първоначално се насочихме към вариант fast boat и по-конкретно компанията Gili Cat. Лодката прилича на нашенските комети, които се срещат по Черно Море и р.Дунав. От Бали се тръгва от пристанището на Padang Bai, до което се пътува известно време с бусче - трансферът се поема от самата фирма за превоз. В интернет имахме информация, че от Гили Траванган тръгва лодка в 9:00 сутринта, а полетът ни от Денпасар до Джакарта беше в 15:50 ч., което беше екстра. Но на място се оказа, че лодка в 9:00 от Траванган НЯМА, единствено в 11:30, пристига се в 13:00 на Padang Bai, Бали, а от там до летището е около 2 часа с кола. Елементарната сметка показа, че шансът да закъснеем за полета е огромен, а от там и да изпуснем всички останали полети по веригата. Притеснихме се. Започнахме да проучваме опцията да си хванем самолет от летището на о.Ломбок, съответно да си организираме някакъв вид трансфер (лодка до Ломбок и после кола) до летището. Влязохме на сайта на летището да си купим билети и какво се оказа - отстрани в една колонка за коментари на една от авиокомпаниите - Мerpati Airlines с големи червени букви пишеше Unreliable. Другата авиокомпания, която ни устройваше като време (тук цени вече изоообщо не се гледаха, макар че самолетният билет беше по-евтин от този за бързата лодка) беше Lion Air. Там всичко изглеждаше наред, докато не се оказа, че сайтът не приема нито една от международните карти за разплащане, които имаме - 2 кредитни и една дебитна карта. Реших да звънна по телефона до авиокомпанията. Попаднах на Кол Център, който любезно ми каза "For English press еди-що-си", press-нах аз и започнах баааавно и отчетливо да обяснявам, че искам да си купя билети, ама не ми приема кредитната карта. А отсреща след конфузно мълчание един женски глас каза "Do you speak Bahasa?!". Е, аз ако говорех Бахаса, щях ли да натискам за английски, бре?! И тя ми вика, че не говорят английски и да съм се обадела в Синагпур, щото там имало по-голям шанс някой да бърбори на този чуждоземен език. Щях да припадна. И със самолет не можехме да пътуваме...Е, остана варианта двупосочен билет за Gili Cat и молитви към всички налични на острова божества. Цената за такъв двупосочен билет е около $120/човек.
Тук идва и намесата на Уаян. Първо ни предложи, за да не рискуваме излишно, да отменим едната нощувка на Траванган за сметка на нощувка близо до Денпасар и летището, впоследствие ни препоръча хотел Jati and Home Stay в Санур. Толкова логично и все пак що не се сетихме първи? Също каза, че негов приятел е собственик на друга компания за fast boat превози, а той поработва и за тях също, та ще ни уреди цена за 2 двупосочни билети за $120 долара - наполовина. В този момент се обади българското съмнение дали всичко е легално. Подходихме скептично, но всичко се оказа наред, просто компанията е Sea Marlin и незнайно защо са съгласни да ни продадат билети на половин цена. По-късно разбрахме, че има много офисчета или направо представители на улицата, от които също може да си купи човек много по-евтини билети, дори нашата цена не беше най-ниската. Но, ако не беше Уаян (да е жив и здрав) щяхме да кихнем $240. След като ни спести такава сума, решихме, че ще има и за още 1 ден да го наемем и да си позволим някои други неща. Уговорихме Уаян за Ден 5. 

Ден 4 

Той е твърде къс откъм разказ, защото беше отделен на предимно тривиални действия – купуване на подаръчета за близките, плащане на билета за бързата лодка...Но имаше и нещо интересно – ходихме на масаж. Обаче си избрахме едно много евтино място, близо до Гората на маймуните и получихме традиционен балийски масаж на цяло тяло за 60 000 рупии или малко над $6. Местенцето беше мизерничко, чаршафите не бяха прани ...скоро, обаче масажът беше много добре!  Като преживяване нямаше общо с нашенските хубавички, спретнати и луксозни спа центрове, където тиха и успокояваща мелодия те отпуска допълнително. Вместо това имаше едно помещение, масажни легла, отделени с перденца, вратата на помещението – широко отворена, а отвън на купчина пясък един петел се съдира да кукурига. Добре, че по едно време небето се разпори и се изсипа дъжд като из ведро, та петелът временно се покри някъде. Както споменах, обаче, масажът ни хареса. Няма да пропусна да отбележа наличието на тоалетна – в самата „стая” и представляваше просто нещо като параван, защото отгоре нямаше покрив или грубо казано всички звуци от т.нар. тоалетна се пренасят и в помещението...не, че сме чули нещо – всички много внимаваха! 

Общо 3 вечери вечеряхме в ресторант Laka Leke, който е на същите собственици, като хотела ни и се намира от „нашата” страна на Monkey Forest. Мястото е изключително приятно. В някои от дните има танцувална програма (има си сцена), за която не се плаща допълнително билет, ами надценката на вечерята е 21% вместо 15%.  Трябва да призная, че танците бяха хубави, въпреки че някои герои от Barong-а, се срещаха и в тези танци (символът на лошото – Rangda например). Даже и аз се пофръцках на сцената на края, но въртенето на опулени очи хич не ми се отдава. Един единствен недостатък има този ресторант – конкретна сервитьорка, която за наш ужас ни сервираше 2 от 3-те вечери. Тази жена е способна да изгони всеки, обзалагам се. Такова досаждане през цялата вечер! Нито можеше да се насладим на програмата, нито да си хапнем на спокойствие. В момента, в който пуснеш за секунда вилицата, тя изниква от тъмното и с мазна усмивка пита „Finish?”, а ти си изял едва половината, да речем....и така около 10-15 пъти за една вечер...

Ден 5 

Започнахме обиколката с Ulun Danu Beratan Temple – очарователно място! 

Част от храма е в езерото,  улучихме някакъв религиозен празник отново, защото имаше много хора, дошли да се помолят. За първи път видях и вид свещеници – 3 броя. Уаян обясни, че доста хора се вдигат и от Денпасар само, за да изпълнят ритуала в този храм. 

Има чудесно аранжирана градина, в която се намира и будистки храм – отново пример за мирното безпроблемно съжителство на тези 2 религии. Единственото, което лекинко ме смути беше пикаещите музиканти в градината...явно е нормално, не знам...задигнаха си полите (мъже-музиканти) и айдееее...

Уаян разказваше с неприязън за мюсюлманите на острова. Това беше голяма изненада за мен, все пак Индонезия е най-голямата мюсюлманска страна в света, а местните не харесват мюсюлманите! Каза, че има 2 типа хора, изповядващи исляма – „ал кайда” и другите не ги запомних. Разказа, че не са хубави хора, а пък около месец преди Рамазан Байрам зачестяват много кражбите, за да имат мюсюлманите средства да се приберат по родните места за празника. Дори Уаян е пострадал от такъв индивид – взели са му назаем мотора и не са му го върнали. А когато полицията го намерила, все пак, се наложило да го откупи за около $400!

Следваща спирка – езерата Buyan и Tamblingan – сигурно са много красиви...ние случихме такава...мъгла да я наречем, сякаш облаците се бяха объркали с няколко хиляди км и бяха слезли на земята. От време на време се разсейваха за мъничко, колкото да видим бегли очертания и че да, там наистина има езера...А горичката под мястото, от където наблюдавахме, е дом на такива ужасяващи змии, че Уаян щом спомена, ми идеше да се метна бързо, бързо в колата.

По пътя видяхме спиращи дъха гледки! То не е природа, ами чудо! От определен ъгъл се виждаха подредени 3 вулкана, сред които Batur, който вече видяхме и Agung – най-високият и все още активен.

Стигнахме до оризовите тераси Jatiluwih (Джатилюи се чете) – най-големите по площ на острова. Вече не ми останаха синоними на „красива”, „прекрасна”, и „спираща дъха” гледка и природа. 

Само дето и Човекът доста труд е хвърлил в оформянето на тези тераси. Най-евтин е белият ориз, той става за 3 месеца и може да се сее 3 пъти за 1 година. Останалите не ги запомних, но на  Jatiluwih се отглеждат още жълт, черен и червен ориз. По-късно от супермаркета си купих 1 пакет червен ориз, произведен именно в Jatiluwih. А зеленият цвят, който се вижда на снимките е толкова наситен и толкова....неонов, че ни беше зададен въпроса дали не са обработвани по някакъв начин – е, не са, просто зеленото е такова на Бали. Това оризово поле е най-голямото на острова.

И последно – Pura Taman Ayun. Колкото и да си приличат храмовете, всеки се различава с нещо съществено от другите. На този нямаше много посетители, разгледахме го спокойно и си тръгнахме на обратно, за да сколасаме за следобедния чай в нашия хотел, придружен винаги от вкусно кексче. 

Прибрахме се и се приземихме край басейнчето на х-л Alam Shanti, помързелувахме, топнахме се в топлата водичка и изпихме блажено чайчето. Трябваше да стегнем багажа с носталгични чувства, защото на другия ден сутринта поемахме за Гили Траванган.

следваща страница 

Индонезия - приключения около Екватора (Част 1)

Някъде през ноември 2011 ни хрумна щурата идея да бием път до Индонезия през март следващата година, за да разгледаме два острова - о.Бали и о. Гили Траванган. Вторият го пиша Гили, а не Джили (Gili на английски), защото местните го произнасят по този начин. Стандартните туристически пакети предлагат пътувания само до Бали със 7 нощувки в определени хотели. Искахме да избягаме от рутината, да отидем в хотел, който на нас ни харесва, повече свобода и гъвкавост с други думи и не на последно място по важност - по-ниска цена. Е, получихме я - 6 нощувки в Alam Shanti в Убуд и 4 нощувки в Alam Gili Поне това беше първоначалния план. Искахме да избягаме от големите хотели, пълни със стаи, да се отдалечим от известните вериги и да се потопим малко повече в балийската култура и начин на живот,до колкото това е възможно за странници от България, които са все пак туристи със своите специфики. Смятам, че до голяма степен успяхме, дори преодоляхме някои свои предразсъдъци без изобщо да сме знаели и планирали. 
Преди да тръгнем изчетох толкова много информация за болестите, които се срещат по тези географски ширини, че ми се изправи косата. Тогава си казах "Добре, че платихме самолетните билети, преди да прочета това, иначе щях да се откажа!". Е, сега ми е известно, че Индонезийската малария е тип 4, която се повлиява от еди какви си препарати (и като лечение, и профилактично), които не могат да се намерят на територията на страната, знам колко струват и къде ги има, както и ужасните странични ефекти, които могат да се проявят. Е, отказахме се да си купуваме този препарат. Толкова други страхотии ни очакваха, че май маларията беше с най-малък шанс за заразяване. Инвестирахме в репеленти и толкоз. Имахме си естествено и здравна застраховка с молитвите да не ни се налага да я ползваме. О, забравих да спомена, че тръгнахме само с ръчен багаж (по 1 раница) и на летищата ни гледаха едно особено и неразбиращо защо не сме помъкнали 20 кг куфар. Сътветно всички течности и лосиони, които взехме бяха в разфасовки до 100мл. Слънцезащитен лосион купихме на място, защото той надхвърляше разрешените мл.

Като кацнахме в Джакарта ни посрещна служител на летището, за да ни прекара по най-краткия път до гейта с полета до Денпасар, минавайки през формалностите за получаване на виза - много лесна и бърза процедура на летището. Просто оставяш по $25/човек и всичко е 6. После човекът ни заведе до Change бюро, за да обменим индонезийски рупии. Ето тук вече не трябваше да се доверяваме. Метнаха ни с около $23, като стой, та гледай.
На финала се стремиш да гледаш отвисоко на тия неща и просто да си извадиш поуката от ситуацията, но бяхме много ядосани, признавам си. А и служителят от летището прибра бележката за обмяната. (втора наша грешка да не се разправяме с него и да си я вземем, а уж не сме такива хора )  Всички полети на Турските авиолинии, с които летяхме от София до Джакарта (през Истанбул и Сингапур) бяха със закъснение, но не достатъчно, за да изпуснем полета на Garuda Indonesia от Джакарта до Денпасар. И така благополучно ни посрещна наистина голямата влажност на въздуха на летището на о.Бали. Бяхме си поръчали трансфер от хотела в Убуд, за да сме по-спокойни, че в полунощ няма да се чудим какво такси да хванем и дали шофьорът ще знае къде да отиде. Някак си след 24 часа пътуване не ни се обикаляше и искахме по-бързо да стигнем леглото.  

Убуд беше подбран перфектно за целта на нашата екскурзия, а именно да видим повече от самия остров, той се намира в сърцето на Бали. Масово туристите отсядат в южната част на острова,а именно Нуса Дуа, Кута, Санур...
Пътуването от летището на Денпасар до Alam Shanti отне около час и приблизително към 01:00 бяхме настанени в нашата къщичка - Lumbung House, която е единствената самостоятелна къщичка в Alam Shanti (и най-евтината), останалите са по-големи и съжителстват да речем 2 двойки - всяка си има собствен етаж. Възможно най-бързо се приготвихме за лягане и се настанихме под огромната мрежа, висяща над леглото (страхотно спасение от комари и други животинки). Цяла нощ не мигнахме! Постоянно някакви животни тичаха по покрива (някои сякаш доста големи...), непознати звуци навсякъде! Къщите им са с дупки и луфтове построени, не е плътно монолитно строителство като при нас. Особено между покривите и стените - спокойно могат да се намъкнат влечуги например. Аз бях доста шашардисана отначало. Все едно, че бях на палатка, обаче на място, където не знам какви твари да очаквам, че ще ме посрещнат. Нямах търпение да се съмне, за да виждам поне какво обикаля наоколо, а не само да го чувам.  Alam Shanti притежава разкошна градина и това е първото, което прави впечатление - как къщичките са разпръснати на огромно разстояние за нашия стандарт. А биха могли да сбият още поне 20-тина къщички на това разстояние... тия хора за Слънчев Бряг (и въобще българското черноморие) не са ли чували?!  Основните и най-големи прозорци на първия и втория етаж на Lumbung House гледат към оризово поле (на територията на хотела) и малко криволичещо път-че, по което дойдохме през нощта. По-късно видяхме, че ако си се зазяпал в красотата оттатък прозореца, а някой от персонала се случи да премине и да те забележи, неминуемо биваш поздравен с широка искрена усмивка и махване с ръка - сякаш сте приятели от ехееееееей колко време.

Ден 1

Първото впечатление от индонезийската кухня беше невероятно вкусната закуска. Достатъчно като количество, за да те държи сит даже и за обяд, но не се чувстваш преял. Освен това беше доста здравословна, имайки предвид неизменно присъстващите плодова салата (в различни вариации) и фреш. Горещо препоръчвам традиционния Black Rice Pudding. Наподобява нашето мляко с ориз, но далеч го превъзхожда. Приготвя се с кокосово мляко, черен ориз и парченца банан...ммммм В едно от заведенията, обаче, го сервираха с джинджифил и това определено развали цялото удоволствие. Балийците слагат джинджифил на голяма част от ястията и моя български вкус не понесе тази добавка... Също традиционна тяхна закуска е Jaffle, която може да се приготви с различен пълнеж - сладък или солен. А палачинките са страхотни - ето визуализация на единия вид (с парченца тънко нарязан ананас, мед и канела)!

Докато си хапвахме самодоволно, видяхме една маймуна (макак) на онова път-че, за което споменах преди. Пообиколи насам-натам и дойде до нашата къща, завъртя се и тръгна към съседната. 
Ден първи беше отделен на обиколка из Убуд и уреждане на транспорт до Гили Траванган. След известно време, прекарано на Рецепцията, взехме нещо като схема на Убуд, пъхнахме дъждобраните в раничката и поехме. Първата спирка беше Гората на маймуните, която се намираше на 5-7 мин пеша от нашето хотелче... Още по пътя за натам, забелязахме маймуните НА пътя, ДО пътя, по околните огради, магазинчета...все едно гълъбите по нашенско.  Кротко си се пощят, ядат нещо, ако са си намерили и те гледат с любопитство.

Едната ми помилва дланта, а пък друга с ловък скок ми отмъкна мокрите кърпички.  По принцип са адски добронамерени, просто са много любопитни.

Има път за мотори (и пешеходци), който минава покрай гората, за да излезе в Убуд, от другата страна, където е по-цивилизованата да я наречем част - с магазинчета, ресторантчета и всичко онова, от което един турист може да се нуждае (чейндж бюра например). Ако човек реши да тръгне по този път, ще види и маймуните, но ние решихме да платим и без това малката сума за вход и да велезем малко по във вътрешността на гората. 

Маймуните наистина бяха много приятелски настроени, една дори се покатери на главата на мъжа ми и започна да го пощи и да го почесва внимателно със зъбки. Всички околни се разхилиха. После ни обясниха, че това бил жест на доверие - приели са го за свой! 
Разходихме се в един храм - Peliatan, така се казва и улицата, вътре се влиза само с тяхното традиционно облекло, на входа раздават от него. Не е особено посещаван.  Влязохме и в още един в другата част на градчето, който беше тотално безлюден. Там станаха разкошни снимки.

И всичко е толкова зелено, обрасло, мъхлясало и въобще...джунглесто.  Голяма красота! Минахме покрай училище - всички деца носят униформи и голяма част от по-големите (да речем нашите гимназисти) ходят с мотопеди на училище.

Намерихме чейндж бюро с много добър курс и сертифицирано от правителството, тъй че там обменяхме пари. Бях забравила какво е да раздават ластичета за пачките банкноти (от преди деноминацията в България).  Не мога да се сдържа да не кача още една снимка, към която няма да добавя коментар...

По улиците има много балийци, които си предлагат услугите да бъдат твои шофьори. Добре, че имахме някаква представа каква цена можем да добием и се пазарихме. От хотелчето ни предлагаха шофьор за $50, ние спазарихме за 350 000 рупии, което ще рече между 35 и 40 долара, а тръгнахме от 60. По принцип курсът е $1 за малко над 10000 рупии (ще погледна, ако пазя бележка колко точно над 10000). По-късно се оказа, че сме направили лош избор на шофьор. Името му беше Раи.
Надвечер, на връщане към хотелчето един друг кандидат-шофьор ни "нападна", но пък по толкова ненатрапчив и все пак достатъчно упорит начин, че неизменно предизвика усмивки. Изглеждаше доста по-компетентен, с по-добър английски език...изобщо по-по- от този, с който вече се бяхме уговорили. За момент съжалихме, че не сме го срещнали по-рано. Наехме го за денят след утре, както се казва по английски му.

И лека-полека започнахме да свикваме. Вече гущерчетата в стаята не ни правеха впечатление, даже им се радвахме. На Бали те са със статут на "пазители на дома". А пък логичното обяснение е просто - все пак помагат за овладяване популацията на буболечки в къщата, особено имайки предвид всички дупки. Едната вечер един особено голям гущер се беше вмъкнал, може би имаше 30-35 см.  и с огромна глава. Жалко, че не успяхме да го снимаме. 

Забравих да спомена, че в Убуд има достатъчно магазини, от където човек може да си купи абсолютно всичко. Ние взехме лосион със слънцезащитен фактор например.

Вечерта се оказа, че няма особен избор на заведение за вечеря, тъй като си забравихме фенерчето в стаята (фенерчето принадлежи на хотела, не сме мъкнали от България). А моторният път покрай гората на маймуните е единственият пешеходен за центъра на Убуд и е пълен мрак. Осветяват го единствено моторите, с които трябва да се разминаваш - тротоари няма, пътят е тесен, колкото 2 мотора да се разминат. Решихме, че ни се живее и без фенер (поне да ни забелязват) няма да поемаме излишни рискове. Има и друг вариант - с такси, обикаля се доста, но решихме да си го спестим. Попаднахме на заведение до самия вход на Monkey Forest с жива музика точно в този ден - разкошни музиканти и страхотен певец! Аз без да знам какво си поръчвам, се сдобих с 2 супи... Ама кой да знае...но пък бяха вкусни и ги изядох с удоволствие! Това беше един добър финал на първия ден.

 

Ден 2

Раи дойде да ни вземе на време. Пак (!) се опита да изкрънка парите предварително. Обяснихме му, че тая няма да я бъде. То и аз искам да ми дават заплатата преди да си я изработя, ама и моя шеф се дърпа....

Първа спирка Goa Gajah или Elephant Cave. Никой не може да ме убеди в приликата между слона и съществото надвиснало над входа на пещерата, но по азиатските страни не си падат много по приликите между статуи и животни като че ли. Един балиец се залепи за нас и започна да ни разказва историята на храма и различните богове. Стана ни интересено. Изненада ни мирното съжителство между индуистки и будистки богове на едно място – в един храм, в едно езеро, в една пещера... После ни разходи, дори ни прекара по една пътечка, по която нямаше да минем сами. Ръмеше и ние се украсихме с дъждобраните. Показа ни бял бамбук – използван за строителство, черен бамбук – за производство на мебели... За първи път с него се сблъскахме с произношението на звукът „ф” в английските думи. Като изтърси „пор да памили” и ние се облещихме.... както и с останалите неща, започнахме да свикваме полека-лека. Изразът се оказа ”for the family”. Нашият пишман гид и шофьор Раи ни изчака в колата. А истинският ни гид в този храм получи $4-5 за интересния си разказ и усилията да останем доволни. На това място научихме и че балийците кръщават децата си съвсем идентично във всяко семейство според поредността на детето и независимо от пола. Първото дете е Уаян, второто - Маде , третото – Ньоман (последното Н почти не се чува), четвъртото – Кетут. Ако се родят следващи, пак се започва отначало. Това са домашните имена, използват се вкъщи от семейството. Всеки си има и друго, официално име, което се използва в училище например, но масово балийците се представят с тези си имена. Който е гледал/чел „Eat, Pray, Love” с Джулия Робъртс ще се сети веднага, че билкарката се казваше Уаян, а възрастният мъж (шаман или нещо от сорта) беше Кетут. Е, сега знаете и кое дете поред са били в семейството.  Питахме Раи как му е „семейното” име, каза „Аз съм втори Кетут”, сиреч – осми. 

Следваща спирка – Bali Zoo. За тези, които не са ходили още на о.Бали, се присъединявам към препоръките първо да се посети зоологическата градина, а след това Bali Bird Park.  Bali Zoo не може да се похвали с кой знае колко богато животинско разнообразие, може би и защото имаме за сравнение и други удивителни зоологически градини. Но видовете, които могат да се намерят са наистина красиви и характерни за Индонезия. Крокодили бях виждала и преди, но с такъв размер – само мумифицирани. Белият бенгалски тигър е просто невероятен, мога да седя с часове да му се любувам. По-късно, разглеждайки снимките, изглеждаше сякаш сме направили черно-бяла снимка на обикновения бенгалски тигър.  Има възможност срещу малка сума да храниш част от животните (дори и крокодилите). Служителите са много любезни и ти предлагат да се снимаш с някои птици. Има фотограф, който ти прави снимки, които след това би могъл да закупиш, но те снима и с твоя собствен фотоапарат, така че спокойно може да се мине и без този разход – въпрос на избор.

Bali Bird Park е разкошен парк, събрал в себе си превъзходни екземпляри от най-различни птици. Толкова красота е събрана на това място, че просто ахваш.

В пъти по-богат е от разнообразието на птици в Bali Zoo. Разделен е на сектори по острови и съответно видовете, срещащи се там. Има много клетки от онези, в които буквално влизаш, а птиците си летят около теб. Е, може и да не се разминеш с някоя и друга курешка, но свободата си има своята цена...:) Видяхме и прилепи с дължина около 40 см . Смешното е,  че дори посетихме 4D кино, а още не сме ходили на такова в България (влизаше в цената на билета). Като цяло билетите и за зоологическата градина и за парка на птиците са високи – около $25 всеки. За сравнение входовете за храмовете са между 20000 и 50000 рупии. Раи голям страх бра през целия ден да не го зарежем и да щипнем на някъде без да му платим. В един момент взе да ни дразни чак това му поведение...

Последна спирка  - Tanah Lot .Не можахме да останем съвсем до края и да видим до къде всъщност ще се вдигне нивото на водата от прилива и в каква степен ще го залее, но след като го съзерцавахме час, час и малко, решихме да си тръгваме към Убуд. Оказа се, че въпросният ден е пълнолуние – специален ден в индуизма (предобладаващата религия на о.Бали, може би с изключение на северозападната част, която е по-близо до о.Ява и до исляма). Беше задръстено, много хора се бяха облекли за молитва и беше истинско стълпотворение в храмовете и по пътя за тях. А нашият „симпатяга” Раи реши да мине по обиколен път, но не избягвайки задръстванията и навалицата. Може би разчиташе, че няма да забележим.

Обикаляйки острова,видяхме как всички мерки за безопасност на движението (което е ляво ориентирано), които тук се съблюдават, там нямат никакво значение. Видяхме хора, возещи на мотори съвсем малки дечица – с едната ръка шофьорът го държи отзад, с другата държи кормилото. Видяхме и такива мотористи, возещи изправени на седалката дечица. Кой е с предимство на кръстовищата не е ясно, разминават се на магия. А движението определено е натоварено. 

Сега малко лирично отклонение с цел лоша реклама. Освен, че нашият първи шофьор не знаеше добре английски, климатикът в колата му беше много зле (ако говорим за условия), никъде не си направи труда да влезе в ролята на гид, а просто натискаше педалите и въртеше геврека. Опита се неколкократно да получи парите в аванс, но единственото, което му дадохме по наша преценка беше половината пари на бензиностанция в началото на пътуването, да зареди, колкото е необходимо. Всички такси за паркинг бяха за наша сметка. Върна се по обиколен път и на финала искаше допълнително пари извън уговорката, защото сме се забавили и пътуването отнело не 8 часа, ами 10 часа. Е, това преля чашата. Така ни идеше да му теглим една голяма българска майна, но запазихме спокойствие и му казахме, че такива номера няма да минат и каквото сме се разбрали в началото – това е. Той е знаел къде отиваме, ако е имал претенции, да ги е изложил тогава. Та, всеки да си има едно на ум...

следваща страница