Ден
8
Тръгнахме към 05:30ч. Предният ден опитахме да се
спазарим за цена до летището с няколко шофьора на улицата, които изглеждаха
трайно неангажирани, но и на които явно им се нравеше това положение. Цената
беше твърда – 800 бата. Накрая решихме, че явно са в картел и понеже това беше
и цената, ако си го поръчаме през нашия хотел, избрахме този вариант. На
терминала за Domestic Flights
Отново
ни посрещна Lounge-а
на Bangkok Airways,
с които летяхме за Ко Самуи, разположихме се във фотьойлите, докато чакахме
времето да мине. Обаче на този гейт бая се притеснявахме дали ще ни пуснат в
кабината с раниците. Понеже вътрешните полети се извършват с по-малки самолети,
има по-големи рестрикции за размера и тежестта да ръчния багаж. При максимум
5кг, нашите раници бяха някъде между 7 и 8 кг. Като се поогледахме, видяхме, че
нашият ръчен багаж съвсем не е сред най-големите и все пак не отговаряхме на
написаните изисквания. Дори донесоха мерилка непосредствено преди бординга. Но
започнаха да пускат от 2 места на гейта и ние се наредихме на опашката, която е
по-далече от мерилката. За щастие никой не ни направи проблем, а пък раниците
се побраха в отделенията, предвидени за това. Полетът излетя в 9:35 и трябваше
да трае около час, но пилотът явно е настъпал повечко, защото пристигнахме за
40 минути. А летището на о. Самуи е прекрасно! То е малко и кокетно и честно казано изобщо не прилича на
летище. Има много красиви градини и мини езерца, почти изцяло е открито (само с
покрив отгоре), голяма красота. Сефте виждахме такава концепция и много ни
допадна!
Бяхме си ангажирали взимане от хотела (не беше включено в цената),
появи се дама с такси и табелка с нашите имена, метнахме се вътре и отново – на
другия край на острова. Пристигнахме във Viva Vacation Resort
. Настаниха ни в нашата къщичка и щом отворихме вратата разбрахме, че си е
направо къщище. От външната врата се влиза в хол с диван и фотьойл, има
телевизор на поставка,вградена в стената, която се върти и може да се гледа
телевизия от хола или от спалнята, в зависимост на къде си го завъртял. Напред
се излиза в коридорче, насреща е задната врата на къщичката, надясно – голям
дрешник, от ляво – тоалетна, а до нея е вратата на банята. Банята беше
огромна, имаше хем вана, хем преградено
отделение с душ и още една тоалетна. Банята и спалнята също са свързани и изобщо
човек може да си прави обиколки, влизайки от едно помещение в друго. Тъкмо се наточихме за вана и се
оказа, че грам топла водичка не тече от кранчетата в нея. Не знам защо
така...проточеният бойлер ли не беше свързан, като хората....а на душа водата
не беше гореща, но все пак достатъчно топла, за да се изкъпе човек. Поръчахме
си тайландски масажи и легнахме на шезлонгите покрай морето.
Ето и малка закачка от басейна и градината на хотела.
Масажите се правят
на дървена платформа под дървен навес върху дюшеци на самия бряг, и е разкошно
да чуваш плясъка на вълните, докато се наслаждаваш. Само дето ние не се
наслаждавахме. Това тайландският масаж много боли. Започнах да си мисля, че сме
големи мазохисти да си го поръчаме. Зачудих се дали жената, която си изпробваше
здравината на лактите върху мен, не си отмъщава за нещо...Най-кофти от всичкото
беше, като започна с лакти да ме натиска по гръбнака. Реших, че не е достатъчно
добра, за да улучи мястото ДО гръбнака. Но не би, такава е техниката...Накрая
куцук-куцук се прибрахме до къщичката за кратка реанимация. Вечерята се състоя
в хотела. Откровено казано нямаше и къде много да се състои. Около нас нямаше
почти нищо. Е, супермаркети – да, но толкоз. За сметка на това се оказа, че
готвачът във Viva Vacation е
много добър и останахме доволни. А какъв Hot Banana in Coconut Milk ни
направииииии. Онзи предишния, дето го поръчахме на Патонг, ряпа да яде! А
сервитьорът, който всъщност съчетаваше няколко длъжности, се оказа много
приятно момче и дори си бъбрихме известно време. Започнахме да усещаме хронична
умора... Спяхме по 4-5 часа на нощ (от зор да не изпуснем нещо) и това си каза
думата. Неприятна изненада беше, че както на Пукет, така и в този хотел (а
по-късно щяхме да разберем, че и в хотела в Банкок е така), климатикът духаше
точно в леглото. Не знам кой е избирал разположението му, но никак не е бил компетентен.
То нито да го спреш този климатик, нито пък да го пуснеш. Извадихме олекотената
завивка, която бяха напъхали в плик, изключихме въпросният електроуред и
пробвахме да спим само на вентилатора от хола, който почти не се усещаше в
спалнята...И това не беше много добре...Излишно е да казвам, че се върнахме в
България болни. Ама и това мина....
Ден
9
Закуската се оказа не, каквато очаквахме – шведска
маса, а по-скоро тип „хотела в Убуд на Бали”. Дадоха ни списък от
няколкостепенно меню и на всяка стъпка си избираш едно от няколко неща. Е,
палачинката представляваше по-скоро сплескано кръгло кексче, отколкото
палачинка, но на вкус си беше хубаво кексче.
Бяхме се въоръжили с 2 карти на острова и бързахме
да изхвърчим нанякъде. Обаче проблем – с какъв транспорт? Такситата на Самуи са
много скъпи. Ако човек се движи с тях, ще похарчи цяло състояние само да се
придвижи от място до място. Решихме, че не е вариант. Оставаха 2 други –
велосипеди и мотопеди. С мъжа ми до сега никога не сме карали мотопеди, а то си
е специфично. Не, че е най-голямата сложнотия на света, но съвсем не е и като
да се управлява автомобил. Решихме да пробваме на малкото паркингче на хотела.
Мъжът ми беше пръв, но жената от рецепция почти нищо не ни обясни и като видях
каква е симбиозата между мъжът ми и мотора, ми се разтупка сърцето и се отказах
изобщо да пробвам. Предпочетохме въртенето на педалите. Взехме 2 колелета и
тръгнахме Бог знае накъде – надясно по главния път. Някъде около 20-30 мин,
след като тръгнахме, разбрахме каква грешка сме направили...Не ни върви с
колелетата под наем. За сведение само наем на мотопед е 250 бата за 24 ч., а за
велосипедите оставяш, колкото прецениш в една кутия за дарения на рецепция с
надпис “Bike donation”.
Нашето
преживяване по-скоро заслужаваше да си вземем от тая donation box, вместо да оставим,
ама...както и да е, пуснахме вътре някой бат все пак. Движението в Тайланд е ляво-ориентирано, но с колелетата криво-ляво се
ядваше. Изплезихме езици на един голям и дълъг баир, но упорито продължихме
напред. Оглеждахме се за места, където да договорим екскурзия, но се оакза, че
такива просто няма. На едно единствено място видяхме, но брошурите не се
отличаваха с нищо от тези в нашия хотел. Нито пък цените. А мъжът там беше толкова
отегчен и май ни се разсърди, че му нарушихме спокойствието с 2-3 въпроса.
Набелязахме
си един водопад на картата Namuang
Waterfall 1. След доста изморителен преход под жаркото слънце
(аз се наметнах с пареото, като Батман,
за да не изгоря толкова), стигнахме разклона и завихме наляво. Карахме още
известно време до един паркинг, но ни направиха знак, че с колелетата можем да
продължим още нагоре. Имаше сергийки с разни дрънкулки и джунджурии, паркирахме
превозните средства и след 1-2 мин се озовахме до водопада...Е, малко
разочарование. Очаквах нещо по-водопадесто, признавам си...А то...слаботечаща
водица се стича по едни скали...Пише на картата, че е висок 18 м, ама дали има
толкова.... Търсейки изображение в интернет, останах поразена колко много са
използвали програми за обработване на снимки. Вижте тази
- обърнете внимание на цвета на водата...а сега вижте тази
. Ще ви разочаровам, но втората визуализира реалната картинка, която ние
видяхме. Не знам дали има друг период от годината, в който падащата вода да е в
по-голямо количество, но долу цветът си беше кафяв без никакво съмнение.
Имаше
едни тайландци, които се къпеха и дори си бяха насапунисали косите и телата....Трябва
да отбележа, че на няколко места (и на Пукет, и на Самуи) се предлагаха
сафарита или просто яздене на слон. Не сме се интересували в по-големи
подробности от това, тъй като на Бали се качихме на слон.
След това съвсем случайно налетяхме на Wat Khunaram, където най-забележителното е изложеното в стъклена витрина (като аквариум)
тяло на мумифициран будистки монах. Понеже са му паднали очите, за да не
изглежда твърде страшен, са му поставили слънчеви очила.
Естествено имаше кутии
за дарения, но имаше и монах, който също беше опънал една масичка и се опита да
ни зариби да си купим нещо – напразно. Усетихме се, че не сме си резервирали
екскурзия за утре. Бяхме решили да потърсим места, за да се спазарим, но такива
не открихме, въпреки че изминахме с велосипедите някъде м/у 1/3 и ¼ от главния
път на острова, който го обикаля и изглежда нещо, като околовръстен път.
Звъннахме до хотела ни и заявихме
пътуването от брошурата, което най-много ни беше допаднало.
Стигнахме до зоологическата градина, но беше късния
следобяд и се отказахме да влизаме. Поне видяхме къде е.
Бяхме каталясали. Започнахме да правим все по-чести почивки,
защото болката в задните ни части беше вече съвсем трудно поносима. Тези
колелета бяха изключително неудобни. На всичкото отгоре единият педал на
велосипеда на мъжа ми се оказа счупен и му разрани крака. Изобщо...Fun. Като разказахме на служителите в
вхотела до къде сме стигнали с тия колелета, не можаха да повярват.
Равносметката е, че видяхме само 2 неща, но пък се чувствахме, като ударени с
лопата между краката. Аз имах и синини дори...
Вечерята беше в хотела, то се знае. Намислихме
утрешния ден след екскурзията да отидем на тай боксов мач вечерта. Само дето
той се провежда на Petchbuncha
Stadium,
на Chaweng Beach,
в превод – на противоположната страна на острова – чудничко.Но пък хубавото е,
че билетите бяха значително по-евтини, отколкото на Пукет и участниците бяха
все тайландци, с изключение на един единствен чужденец – австралиец, в
последния двубой.
В хотела имаха куче, едно рунтаво, приличаше на
мече, което се казваше Мун Тун. Обясниха ни, че Мун означава “pork” (свинско месо), а Тун – “chicken” (пилешко). Е, тук вече
прихнах да се смея. Някой си е направил голяма гавра с горкото животинче.
Сервитьорът ни каза, че Мун Тун е страхотен боец, побеждавал е срещу всякакви
твари, но когато спомена змии, на мен ми настръхна козината. Змии?! Ужас, това
ми трябваше само. Попитах дали има змии в градината на хотела и
той потвърди, а на въпроса колко са големи (и явно забелязал ужаса в очите ми),
каза „Ааааа, не са големи, ей толкова са (и показа някъде около 5 см).” Викам
си аз на акъла „Брей...те, като червеи, бе!”, а човекът добави „Ама са
мноооооого дълги...”. После все се чудех дали някоя неканена гостенка няма да
се промъкне в къщата ни...
Ден
10
На Ко Самуи от 3 дни разполагахме само с един пълен
там – ден 10. Пристигнахме в хотела на ден 9 по обяд, а на ден 11 към 18:00ч.
тръгнахме за летището. Единственият ни шанс за целодневна екскурзия беше във
втория ден от престоя ни тук.
Взеха ни в 6:00ч. сутринта от хотела, за да отидем
на Bangrak Pier
– от там тръгваше т.нар. big
boat.
Това е отправна точка за всички, желаещи да отседнат на някой от другите
острови (например Ко Тао, Ко Панган...), от там тръгват лодките, които
трансферират пътниците. Понеже този път не бяхме с fastboat (или още speedboat), представа за размера
може да добиете от тази снимкаta по-надолу.
Уж по-голямата лодка пътувала по-бавно, но откровено казано разликата в
скоростта, в сравнение с по-бързата, е нищожна. Казвам го и защото тръгнахме от
единия остров едновременно с Fastboat.
Компанията е Seatran
Discovery, а пътуването е озаглавено Samui – Snorkeling Koh Tao - Sightseeing Koh Nangyuan
.След
толкова fastboat,
мога да отбележа, че пътуването с по-голямата лодка е доста по-комфортно.
Първо, че самата скорост не се усеща толкова, клати по-малко и има тоалетна на
борда (!!!), която беше в чудесно състояние, имаше дори сапун и течаща вода
вътре. Обядът го сервират на борда и е доста приятно да се хапва,минавайки
покрай различни острови и наслаждавайки се на чудесни гледки. Имаше
предостатъчно спасителни жилетки, въобще...няма за какво да се оплаче човек,
всичко беше на ниво. Имахме междинна спирка на Koh Phangan, за да вземем туристи и
от там. От няколко места бяхме чули, че на този остров имало страхотно full moon party. Не знаех, че за
будистите (както и хиндуистите) пълнолунието има специално значение. Следващата спирка беше Koh Tao, там се прехвърлихме
на друга голяма лодка (на брега не сме стъпвали) и поехме към Koh Nangyuan
. А
този остров е фантастичен! Изглежда точно, като недокоснато, девствено местенце
с приказно чиста вода и невероятен плаж! След като бяхме видели кристалносиня
вода, това място имаше с какво да ни удиви!
Всъщност островът е частна
собственост и има входна такса, която, до
колкото помня, беше 80 бата (включена е в цената на екскурзията).
Забранено е да се носят всякакви пластмасови изделия на острова (на ръка, в
багажа, където и да е), за да се запази чистотата на природата. Питаха ни
сигурно хиляди пъти дали случайно не сме взели някоя пластмасова бутилка с
вода, но ние бяхме стриктни. Водата беше наистина изумителна и първо направихме няколко снимки, след което
се отправихме към Viewpoint-а.
Пътят
нагоре, обаче е доста тесен, трудно се раминават 2-ма човека, а това е
неизбежно – винаги има слизащи и качващи се. Отначало се минава по нещо, като
дървена платформа, като пътека, над водата,
след това има изкачване по
циментови стълбички и финалът е изкачване по скали, като последният етап
определено не може да се вземе от всеки. Например възрастни хора не ми е ясно
как точно ще се покатерят. Когато се засекат двамата души по пътя (със
стълбичките) обикновено единият стъпва встрани. А горе туристите трябва да се
изчакват взаимно, защото първо – всички са стъпали директно върху скала, няма
човешка намеса там за построяване на платформа, второ – мястото е достатъчно
тясно и за да се получат страхотни снимки с невероятна панорама, трябва да се
редуват. За щастие нямаше идиоти, които да окупират дълго мястото и всеки
осъзнаваше, че не трябва да се размотава много.
Отправихме се по плажната ивица към мястото, където
всички от нашата група си бяха струпали багажа (ние също) и един от екипажа
стоеше да го пази. Както споменах – чудесна организация. Така имаш възможност
да се гмурнеш във водата, без да се притесняваш, че някой ще посегне на вещите
ти. Облякохме набързо по една спасителна жилетка, сложихме си шнорхелите и
очилата и се потопихме в топлата, като чай, вода...беше прекрасно, не ни се
излизаше. Видяхме страхотни рибки! Много интересно как ние, като ги загледаме с
интерес – те отвръщат със същото. Явно за тях ние сме атракцията. Не усетихме
кога е минало времето и вече ни събираха обратно на лодката. Качихме се на
втория етаж, където си пътувахме през цялото време. Горе имаше маси с пейки от двете страни, а и там
сервираха храната. Предполагам, че за тези от първия етаж е било неудобно да се
качват и слизат по тясното стълбище с пълни чинии в ръцете. На нашата маса
седнаха един англоговорящ мъж на видима възраст 50 или малко над 50г. (ще го
наричам „чичкото” за по-кратко) и едно момче тайландче в късна юношеска възраст
или наааааай-много 20-тина годишно. Тези бяха представител на двойките, при
които единия си плаща за услугите на другия. А вторият, ако е нает за няколко
дни, се прави на гадже на първия. Може да ги види човек да се държат за ръце
или нещо от сорта, но винаги си личи, че ситуацията е от гореспоменатите. Не са
достатъчно добри актьори. Но пък толкова отблизо, хеле пък на хомо-двойка от
този род не бяхме попадали. Лошото е, че изглежда много гадно. На дългата пейка чичкото беше в единия край, а момчето – в
другия. И цялото същество на момчето излъчваше някакво нещастие и обреченост.
Определено ситуацията не му доставяше удоволствие. Носеше книгата на чичкото,
но си личи от километри, че не я носи от сантименталност или романтични
чувства, а по задължение. Ако някой иска да продава тялото си, защото това му
хареса – ок, нека го прави. Но, ако го продава, защото не е намерил друг начин
да изкарва прехрана и се чувства зле, това за мен си е вид изнасилване,
въпреки, че е доброволно. Очевидно чичкото не се притесняваше от нас или
смяташе, че не разбираме английски. Както си пътуваме се обърна към момчето и
каза „Тази тюркоазена вода как настройва за хомо-секс!”, а тайландчето се
усмихна кисело и толкова престорено отвърна „Да, да.”
Храната на борда беше много вкусна, похапнахме
добре. Впоследствие сервираха и индивидуално опаковани кексчета (мъфини), които
също бяха чудесни. Спряхме за шнорхелинг ето тук
и отново се потопихме в чудния и
непознат за нас подводен свят. Мъжът ми там видя огромно около метър същество
близко до дъното. Беше дълбоко, но се виждаше прекрасно.
Като тръгнахме на обратно, отново минахме покрай Koh
Nangyuan и видяхме как приливът почти изцяло е погълнал пясъчната ивица между
трите части. Виждаха се туристи, ходещи сякаш по водата.
Отново спряхме на Koh Tao и Koh phangan на връщане, качихме
туристи с куфари, които се връщаха на о. Самуи и пристигнахме на Bangrak Pier около 17ч. Близо час
по-късно бяхме вече в хотела.
Пропуснах да отбележа, че предния ден, след ужасното
колоездене се зарекохме вече да не припарваме до велосипедите. Вечерта на смяна
беше друг служител на рецепция, който отново ни даде мотопедите за проба, даде
ни подробни обяснения как се тръгва, как се спира, как се завива и направихме
по едно кръгче. Този път ситуацията изглеждаше обнадеждаваща и твърдо решихме,
че ще ползваме моторчетата да се самозакараме до Chaweng beach за тай боксовия мач.
Пробвахме и да се возим 2-та на един мотопед, но за новобранци, като нас, това
беше по-трудна задача, така че се спряхме на 2 бр.
Изтичахме да снимаме залеза.
Приведохме се в по-приличен вид по най-бързия начин
, направихме още 1 обиколка с мотопедите за загрявка и потеглихме за другия
край на острова без да знаем точно къде се намира стадиона. Тръгнахме към
18:30ч. Без никога да сме се качвали на какъвто и да е вид моторче, сефтето ни
беше по тъмно, с ляво ориентирано движение и възможно най-далече за пределите
на о.Самуи (около 40 км беше разстоянието, което трябваше да изминем в едната
посока). Не мога д апреценя дали сме били повече смели или глупави, ама се
справихме. Е, на отиване
карахме предимно с 30 км/ч, спирахме за зареждане. Край пътя на много места
продават Gasoline
(точно това гласи надписа) в стъклени бутилки. И са достатъчно любезни да ти
сипят течността в резервоара. Вероятно, като видят чужденци, си знаят, че са
леко в гъбите. Бензиностанциите на острова не работят денонощно. Една стъклена
бутилка (с неясен литраж) струва между 30 и 40 бата, а литър гориво на
бензиностанция беше около 45 бата.
През повечето път си има отделна лента за
мотопедите, което е прекрасно, защото по никакъв начин не спъваш движението на
колите и камиончетата след теб. Но на отиване, понеже уцелихме час пик, имаше
доста спрени автомобили върху тази лента. А хубавото е, че местните жители са
толкова свикнали с движението на моторчета по пътищата (и наличието на
неориентирани туристи), че нито за миг не се изнервят, че караш бавно. Никой не
присвятка, не бибитка, не псува, а кротко и търпеливо чакат да им се даде
възможност да изпреварят и толкоз. В противен случай карат бавно зад теб и не
те притесняват. Наближихме Chaweng,
завихме на 4-я светофар, мисля и спряхме да питаме къде е стадиона. Спирахме
още няколко пъти да сверим, че сме на верния път и така някъде между 20:30 и
21:00 (когато трябваше да започне първият мач) след 2 часа шофиране, паркирахме
успешно пред стадиона. Бяхме много доволни от себе си! Нито веднъж не сбъркахме
от коя страна на уличното платно трябва да караме, нито в коя лента трябва да
завием, спазвахме знаците...е, карахме по-бавничко, но това не е нарушаване на
правилата за движение. О, само веднъж понеже липсваше от ляво маркировка на
пътя, а той леко завиваше надясно, се качих върху тротоара, но много бързо се
усетих къде се намирам. Пешеходци в тази част на острова по това време нямаше,
а самият тротоар беше направен с полегато завършване, тъй че много плавно си се
качих отгоре. Е, върнах се назад и продължихме. Но, ако имаше маркировка или
поне знак...
Слязохме на стадиона, купихме си билети по 1000 бата
на човек, хванахме каските под мишници и влязохме вътре.
Оказа се, че
най-евтините билети (нашите) са с най-добрата гледка, защото седалките са
разположени амфитеатрално. А VIP
местата, където немалко чужденци бяха закупили, бяха на едно ниво – нивото на
пода и при все, че рингът е издигнат, гледката от там не беше добра. Първият
двубой много закъсня, но смея да твърдя, че цялата вечер беше доста интересна.
Продаваха напитки и храна, а ние умрели от глад (бързахме и нямаше време да
хапнем) си купихме по нещо за пиене и чипс. Тръгнахме си към полунощ преди да
свърши последната среща и решихме да търсим ресторант. Бях скептична, че
заведение с готвена храна ще бъде отворено по това време (полунощ), но
намерихме. И видяхме колко всъщност е по-евтино на Chaweng. От сегашна гледна точка
бих променила някои неща, но ще си позволя да дам съвет на следващите. На Самуи
е по-добре да се отседне в източната част на острова, а не в западната, като
нас. Хотелите от западната страна са далече от всичко, а липсата на конкуренция
при заведенията за хранене, съответно прави цените чувствително по-високи. В
01:00ч вече бяхме готови да тръгнем за нашето хотелче. На връщане ни заваля
дъжд. Спряхме, за да навлечем дъждобраните и продължихме. Дъждовните капки ми
влизаха в очите, а на отиване пък прахоляка ми влизаше – каските нямаха
предпазител за очите, бяха отворени. За последен път облякох моя смотан
дъждобран, на следващия ден от първия супермаркет веднага си купих нов, тип
блуза, за 30-тина бата, защото с тези копчета отпред и вятърът, който го
разтваря, когато си върху движещ се мотор, просто не става. Почти нямаше
движение, а и не сме спирали толкова много, карахме по-бързо и се прибрахме за
1ч. Аз дори така бях набрала инерция, че пропуснах отбивката за нашия хотел и
отпердаших напред. Добре, че успях да чуя клаксона на мъжа ми....Понеже наемът
за мотопедите е за 24 ч, на следващия ден също можеше да ги ползваме. Полетът
до Банкок излиташе в 20:45ч., тъй че разполагахме с голяма част от ден 11. А и
вече бяхме по-бързо подвижни.
Ден
11
Станахме по-раничко - то това беше ежедневие през
цялото време, като се замисля...Все пак последният ден на този остров трябваше
да се оползотвори максимално. Закусихме, стегнахме бързо багажа, оставихме го
на рецепция, поръчахме такси за 18:00ч. и яхнахме моторите. Първо отидохме до Hin Ta & Hin Yai
– това
са скали със забележителна форма! В превод означава „Бабата и Дядото” или пък
„Дядото и Бабата”, все тая.
Всъщност това беше най-далечната дестинация на Самуи, предвидена за деня.
Намира се много близо до Lamai
Beach в
източната част на острова. Първоначално мислехме да хвърлим един поглед и върху
въпросния плаж, но се задоволихме единствено с гледката към него от Hin Ta Hin Yai.
Това, което ме потресе
беше липсата на банки и обменни бюра. Бяхме привършили парите в брой, а нямаше
къде да обменим през целия път от хотела до Lamai, което прави почти изцяло долната
половина на острова по околовръстния път (това е главният и най-натоварен път).
С 300 зора доста след Hin
Ta Hin Yai намерихме работещо бюро. Затова на Самуи, ако ви се
изпречи банка – възползвайте се, не отлагайте. Нуждата да обменим валута
допълнително ни забави и беше една от причините да отпадне по-обстоен поглед на
Lamai beach.
Също подминахме Wat Lamai
без да го разгледаме, бяхме видели няколко храма, в Банкок ни предстояха още, а
те по мое скромно мнение не се различават кой знае колко много един от друг (с
някои изключения). В края на отбивката за Hin Ta Hin Yai има малък платен
паркинг, таксата за мотопед беше 10 бата, за автомобили – двойно.Оставихме там
превозните средства заедно с каските. Все пак пари прибират, има служител,
надявахме се да наблюдава каските и да си ги намерим после. Понеже програмата
отново беше наблъскана, хич не сме се размотавали. Видяхме, поснимахме и хайде
пак на моторите. Следваща спирка – зоопарка или по-конкретно Samui Aquarium & Tiger Zoo.
Първия ден с колелетата бяхме стигнали до там, но чак следобяд, оказа се, че
сме изпуснали всички програми, не правеха отстъпка от цената на билета и
отложихме посещението за последния ден. Както се разхождаме в откритата
градина, чух много силно скимтене. Огледах се да локализирам от къде идва и се
запътих към клетката на видрите. Беше клетка, досущ като тези на птиците. А
вътре две видри се съдират да скимтят и подават предни лапички, като ръчички.
Подадох им моите ръце, т.е. хванах по една лапичка на всяка видра и те
мигновено млъкнаха. Ама сякаш натиснах Mute бутон. Милите животинки, може би
искат внимание, бяха толкова готинки! Самият зоопарк не е нещо невиждано и
нечувано, но предлага и нещо уникално – снимка с голям тигър и с малко тигърче.
Цената за снимка с всяко е 600 бата, като няма значение, че сме двама човека,
цената си е тази. Понеже батовете вървяха много бързо, направо тичаха, избрахме
снимка само с малкото тигърче. Снима ни един от звероукротителите с нашия
фотоапарат. А пък друг от тях хвана голямо шише, пълно с мляко, с биберон,
отвори клетката на животинката и я примами да се качи върху нас. Брей как
мляска и мрънка това тигърче, докато суче! А пък какво е мекичко! И лапичката
му е страхотно пухкава. Приличаше на голяма плюшена играчка. Щракнаха ни
двамата с мъжа ми с него и после самостоятелни снимки на всеки с животното.
Много гот! След това отидохме да гледаме шоуто на тюлените. Гледали съм такива,
но пак много се забавлявахме. А на следващото шоу, което се водеше bird show, но имаше и други
животни, така сме се смяли....като малки деца. Папагалите имаха разкошни
номера, имаше видри (моите нови приятелчета), грабливи птици и накрая – 4
тигъра и 1 леопард.
По време на последния номер на единия тигър животното така прегърна дресьора, че си казах "Край с човека!".
Не ми се искаше да свършва! Помислих си щом ние толкова се радваме, колко ли са впечатлени присъстващите деца. Ухилени от ухо до ухо се запътихме към изхода да си вземем мокрите дъждобрани (‘щото пак валеше) и каските. Служителките на касата бяха много мили да предложат да ни вземат нещата, за да можем да разглеждаме спокойно.
Решихме последната спирка да е „Райската градина”,
може да се срещне още под наименованието „Тайната градина”. На картата видяхме
забележителност, озаглавена Heaven’s
Garden
и се заблудих, че това е мястото, което търсим, но не. Трябваше да отбием по
път с табела Buddha’s Magic
Garden.
Освен по интуиция, последното име не бих го свързала с горните две. Всъщност
беше интуицията на мъжа ми. За
жалост май това беше единствената табела. А ние изобщо не знаехме колко трябва
да караме. И като започнаха едни стръмни баири! А пътят беше недостатъчно широк
и понеже разминахме на няколко пъти пикапи, движещи се в обратната посока,
(сещате се, че това си е голям автомобил), се замислих как точно трябва да се
разминат 2 леки коли, пък ако едната е с по-големи габарити, хептен не можех да
си представя...Имаше участъци, където от едната страна на пътя има урва. Абе,
добре, че бяхме с мотопеди! Пътят беше осеян с множество паднали клони. Където
можехме да ги заобиколим, го правехме, а където това беше трудно или невъзможно,
минавахме през тях с ниска скорост. Редуваха се стръмно изкачване със стръмно
слизане, остър завой след завой...ако бяхме наясно с маршрута, сигурно нямаше
да тръгнем, ама така и така бяхме стигнали до тук...Надеждата, че търсената
градина може да е зад следващия завой ни държа бая дълго време. Поне 30-тина
мин сме сме се изкачвали, ако не и повече. Спряхме на нещо, като магазинче (в
тая гора какво търсеше магазинчето на самотния хълм и кой пазарува там остава
неизяснено), за да попитаме
за посоката и да заредим гориво. Подминахме няколко местности с
гледки и табелка Viewpoint,
защото не знаехме още колко време ни е необходимо за градината, а тя беше с
приоритет. Най-накрая стигнахме Buddha’s Magic Garden, ама много магически са я скрили и отдалечили. Мисля, че от там тръгваше
маршрут за ATV
и други offroad активности.
Това обясняваше донякъде пикапите. Платихме входна такса и влязохме да
разгледаме. Хаха, току що попаднах на този сайт http://samui.sawadee.com/attractions/magicgarden.htm
, не знам кога последно е актуализирана информацията в него, но това, че не
може да се мине по асфалтирания път, защото бил военен и не знам си какво са
пълни глупости. По пътя нито един военен не видяхме, камо ли някой да ни спре.
Само да бяха сложили повече табели, защото много често човек се чуди дали се
движи във вярната посока. Ето в този сайт още малко информация http://www.kosamui.com/attractions/secret-buddha-garden.htm
, но интересно и тук пише, че много трудно се стигало. Е, драги ми читатели,
изводът е само един – овладяли сме до съвършенство управлението на мотопеди за
няколко часа! Но действително пътят беше предизвикателство, като се върнахме
отново на равния околовръстен път, решихме, че сме upgrade-нали level-а сериозно (както ще кажат
геймърите). Добавихме нов
skill.
А градината е много приятно и спокойно място. Нямам представа дали нещо друго
не заслужава повече да се инвестира в него прекараното време,
вместо в тази градина, но това винаги е предимно въпрос на вкус. На нас ни
хареса.
На връщане вече гледахме часовниците леко разтревожено и хич не ни беше
до никакви Viewpoint-ове.
Газ надолу да се прибираме по бързо. Както вече споменах, бяхме поръчали такси
за 18:00ч. Паркирахме моторчетата пред рецепция в 17:30ч., донесоха ни раниците
и за последен път поръчахме от страхотния Hot Banana in Coconut Milk,
който приготвя готвачът там. Взе ни същото такси, което ни посрещна на летището
два дни и половина по-рано. Жената вътре говореше много развален и неразбираем
английски, но пък беше много усмихната и лъчезарна! И имаше хлебарки в колата -
от ония малките кафявите, дето умират много трудно. Спряхме по пътя да вземем
дъщеря й, която е студентка в Банкок и сега се прибрала. Пристигнахме на
летището в интервала 18:50-19:00ч., казахме си „Чао”, пожелахме си хубави
работи и хайде на Check-in.
Още преди огражденията за чакащите пред гишетата, ни посрещна млада служителка на Bangkok Airways, помоли за билетите ни
и каза „В 19:20 ч. излита наш самолет за Банкок, искате ли да ви качим на него,
вместо да чакате за вашия (излитащ 20:45ч. по разписание)?” Хм, защо пък не,
издаде ни бордни карти и се затичахме
към проверките и гейта, защото имахме 20-25 минути само. Летището е малко,
така че се озовахме пред гейта навреме, дори ни казаха да изчакаме 3-4 мин. Гейтът прилича повече на бар или кафене,
отколкото на част от летище. Има малки кръгли масички, около които в кръг са
наредени фотьойли. Имах усещането, че всеки момент ще се появи от някъде
сервитьорка и ще попита какво ще пием.
Бяхме уговорили с хотела ни в Банкок да ни вземат от
летище Suvarnabhumi,
но сега нещата се променяха – щяхме да сме в друг полет и да пристигнем
по-рано. Обадихме се и ги помолихме да подранят с 1ч. от предвиденото време за посрещане.
Отлетяхме за столицата.
На летището в Банкок ни посрещна един младеж, който
май не знаеше английски или беше много срамежлив. Взе ни с пикап и пое към
хотел Bangkok Loft Inn. Първото
впечатление от тайландската столица беше едно голямо „УАУ!”. Бая голям ни се
видя този град, а не е, като да не сме виждали големи градове...Но
някак...дори, като бяхме в самолета във въздуха, докъдето ти стига погледа –
Банкок. Движехме се само по добре осветени магистрали или високоскоростни
пътища на няколко нива и едва, като наближихме квартала, слязохме от тях.
Пътувахме поне 40-50 мин и то с висока скорост в по-голямата част от времето.
Настаниха ни в стаята, която беше малка, но с огромно легло в средата и
коридорчета покрай него, колкото да мине човек. Но пък не бяхме с обемни куфари
и мястото беше предостатъчно. Изгледът беше към улицата, но шумът от превозните
средства не ни е смущавал съня. Неприятна изненада беше душа, който упорито
отказваше да установи постоянна температура на водата и или беше ледено
студена, или пък вряла...и се налага да се къпеш на пресекулки между рязката
промяна в температурата.
Понеже не бяхме вечеряли, решихме да излезем из
квартала и да видим в близост къде може да задоволим глада. Питахме на рецепция
и дамата там каза да тръгнем надясно – имало къде да хапнем. Излязохме и поехме
надясно. Не след дълго започнахме да подминаваме нещо, като колички, където
тайландци продаваха готвени храни, от чиято миризма апетитът ми изчезваше. Но
такива могат да се видят абсолютно навсякъде. Странното е, че много хора си
купуват от там. Дори има изкарани мизерни масички с мизерни столчета, разполагат
с пластмасови чинии за многократна употреба, сядаш и ядеш...ама не и ние.
Съпругът ми излезе голям експериментатор и каза, че предпочита готвено, а освен
споменатото, друго не се забелязваше в околията. Опитах се да го разубедя, за
да си купим нещо пакетирано от близките супермаркетчета, но той отказа. Аз пък
казах, че ще му правя компания без да близна нищо от продуктите в тези колчки.
А в каква мизерия ги мият....на едното място бяха напълнили огромен пластмасов
леген, пълен с някакъв мазгоч и вода с цвят, за който не е измислена дума и
остатъци от храна плуват (виждаха се само плуващите на повърхността, защото
цветът на водата...или по-точно течността не позволяваше да се види в дълбочина
– и по-добре като че ли). Подминахме малко пазарче и се спряхме да купим връзка
малки, зелени бананчета – такъв сорт. Мъжът ми хвана една от връзките, обърна я
и гигантска хлебарка размърда мустачета и пипалца от другата страна на
плодовете. Едвам смогна да хвърли връзката обратно и възкликна удивено „Тука
хлебарките са колкото скридите, бе!”. От там насетне му се изпари всякакво
желание да пробва уличната храна и така се озовахме в супермаркета. А самият
квартал изглеждаше доста зле или поне така ни се стори. По улиците нямаше нито
едно кошче за боклук. Съответно има доста боклуци по земята. Така, с пакетирана
храна и смесени чувства, завърши ден 11.
<< назад към Част 2 напред към Част 4 >>
<< назад към Част 2 напред към Част 4 >>
Posts
No comments:
Post a Comment