Тайланд – противоречиво и неподправено (Част 2)

Ден 5

     Третият ни ден на Пукет отново не беше на Пукет...Дойдоха да ни вземат пак със закъснение, но този път по-малко и поехме към Asia Marina Pier в източната част на Пукет. Събрахме се една голяма дружина и отново....зачакахме...Аз се запасих с няколко индивидуално опаковани хапченца Дименхидринат – това е лекарство за морска болест и изобщо за разстройване на вестибуларния апарат, в случай, че тези, които имах в раницата, свършат. Но не ми се наложи да използвам медикаменти изобщо. Раздадоха ни цветни панделчици, които да завържем на едната китка, като цветовете бяха разделени според фирмата на превозвача, грубо казано. След това се скупчихме, за да ни обяснят колко жизнено необходимо е да си вземем под наем плавници (не са включени в пакета, разбира се), защото имало много морски таралежи, които, ако те убодат по крака, оле-мале. Ние се въздържахме. На качване в speedboat-а заставаш на платформата на стълбите, по които слязохме до кея и се усмихваш за снимка. Когато екскурзията приключи, те чака една преносима масичка с наредени снимки в рамки и си ги купуваш, ако желаеш. Цената не е непосилна, но на фона на всичките щуротии, за които може да си дадеш парите, преценихме, че не сме излезли толкоз добре на тази снимка.

Добре, натоварихме се, заехме места отново на носа на лодката и потеглихме. Е, появи се и нашия гид, а на нас леко ни увиснаха ченетата. Дойде тайландец, който някога се е родил момченце, но по някое време по-късно е избрал друго...имаше дълги, жълти, заострени нокти  (иде реч за цвят на ноктите, а не за лак)  и с мазен глас, с опити за влизане в женския тембър, каза „Hiiiiii, my name is Isabela! (тук съвсем затаихме дъх) Not Mister Isabela, Miss Isabela!” После изплямпа няколко неща, които бяхме твърде объркани, за да разберем. Първо – имаше ужасно произношение, второ – още ни държеше изненадата. Този и следващите дни на Пукет тотално ни убедиха, че там, независимо дали са се родили момченца или момиченца, повечето хора са жени. 

     Започнахме от остров Phi Phi Leh. 

      Първа спирка -> Viking Cave . 

     Изабела разказа, че някога тази пещера е използвана като скривалище за съкровища на пирати. За жалост не се спира, само се поглежда от лодката. Втора спирка -> Phi Leh Lagoon – уникално място! Водата е прозрачно синя, а скалите, ограждащи лагуната са страхотни! 

      Изобщо самият остров (и тези в околията също) са с невероятно причудливи форми. Високи и стръмни са, недостъпни за акустиране в голяма част, защото приличат на високи скали, издигнати насред водата, а най-отгоре има зеленина. Много интересно как дървета и храсти са си намерили нишички да виреят дори в отвесните скали, придаващи още по-чуден вид на тези острови. Цялото място изглежда някак магическо. Чувствахме се все едно сме попаднали във филма „Аватар” и неговите висящи във въздуха острови! След обиколката на Phi Leh Lagoon, се насочихме към Maya Bay. 

    Там е заснет филма „Плажът” с Леонардо Ди Каприо, който не съм гледала, но това по никакъв начин не ми попречи. 

     Ето и какъв е изгледът от островната част към входа на заливчето.

    Maya Bay се оказа живописно плажче, сгушено в друга лагуна със сравнително тесен вход. Изглеждаше много екзотично. НО...ужасно пренаселено! Плажната ивица е сравнително къса и тясна за всичкото народ, дето се беше изсипало там. Човек не може да си направи една снимка без 20 човека да влязат в кадър и друг да се цопне пред обектива баш фотоапаратът, като каже „щрак”. С голямо майсторство и артистични умения успяхме да направим няколко сполучливи снимки. На острова малко по-навътре има тоалетна. И ние, както 99,9% от туристите, бяхме боси, оставихме си чехлите на лодката. Не бяхме предвидили посещение на WC. Е, има един маркуч пред тоалетните, където човек може да си приплакне краката на влизане, на излизане.....когато му душа иска. Позавъртяхме се 40-тина мин. и стана време  да се товарим обратно. 

     Започна втората част на екскурзията – Phi Phi Don Island.

     Спряхме на Monkey Beach. Е, „спряхме” е доста силно казано, а пък „beach” е сииииилно преувеличено...приближихме се до острова, над водата бяха надвесени големи дървета, по които мързеливи маймуни чакаха някой да им хвърли храна. Един от екипа на лодката излезе най-отпред на носа и им хвърли няколко неща, а туристите направиха снимки от разстояние. Това беше. Нищо особено. И съвсем несравнимо с близостта в общуването с маймуните от Monkey Forest на о.Бали. 

    След това спряхме на друго място, близо до Phi Phi Don, за шнорхелинг. Този път се въздържахме и без това нямаше много време. Акустирахме на Phi Phi Don за обяд. Има много заведения покрай брега. Изабела посочи едното и каза там да ходим да се храним. Ние слязохме последни (защото бяхме на носа на лодката), отиваме в посочения ресторант и изненадаааа – няма 2 места! Разочаровани намерихме долу гида и й/му обяснихме, че няма място за нас. А тя/той с небрежен жест посочи най-близкото ресторантче и каза там да ходим тогава. Явно няма голямо значение. Оказа се, че сме уцелили джакпота. Първоначално трябваше да се храним на 2-я етаж в ресторантче, вътре нямаше въздух и цареше невероятна жега и аромат на спарено. А новото място беше открито, с по-хубава храна, липса на тъпканица пред масата с ястия и широка маса само за нас. Мъдрите хора вярно са казали, че когато губиш, не знаеш какво печелиш. 

     Ето и третата част на екскурзията – Khai Island.

     Като наближихме острова, Изабела дойде да ни разясни някои неща. Дебело подчертавам, че в предната част на лодката, освен нас, имаше 5-6 австралийци (хора с роден език английски). Тирадата на Изабела, преведена на български, звучеше нещо от сорта „Сега ще спрем за 2 часа на Khai Island. Съветвам си да си оставите багажа на лодката, защото много се краде, но е по-добре да си вземете нещата с вас. Наблюдавайте ги много на брега, има крадци. Затова, оставете ги на лодката.”  Мълчание....Всички бяхме втрещени. Първото нещо, което си помислих е „Господи, аз не разбирам английски!” След което, едната австралийка попита „Извинете, не разбрах – да си оставим нещата на лодката или да не ги оставим на лодката?” Изабела майсторски почти повтори това, което каза. Ние всички се погледнахме безпомощно и никой повече не попита. Взехме си нещата на брега. Наехме си отново 2 шезлонга с чадър. Тук имахме повече време. Полежахме под чадъра, понамокрихме се във водата, поразходихме се малко, поснимахме...Изабела и още едно момче осигуриха нарязани ананаси и диня. Бяха много вкусни! Накрая поуморени, но доволни, се прибрахме. 

     Имахме нужда малко да презаредим батериите. Излязохме да си харесаме ресторант за вечеря и по пътя видяхме продавач на палачинки. Изкушението е голямо. Решихме да започнем от десерта и си взехме по една. Първо – самата продавачница е много интересна. Представлява метална лавка на колела, прикрепена към моторче. Всички продукти са закрепени на лавката така, че при движението й, да не падат. Имаше много бърканчета с какво ли не и най-разнообразни по вид палачинки за по 50 бата едната. Самият човек, когато започне да прави, рисува цяла картина върху палачинката преди да я прегъне в триъгълна форма. Може да слага парчета плодове (включително парчета кокос) и разни неща, дето нямам представа какви бяха. Човекът нито веднъж не докосна хранителен продукт с ръце! Това за всички предразсъдъци от хигиенна гледна точка. На моята палачинка наряза умело банан без да го докосне и изобщо цялата процедура я прави с разни прибори. 

    Накрая отхапах палачинка и о, изненада, тя е хрупкава. Не знам какво е тестото, но палачинката хрупаше, като бисквитка. Определено беше нестандартно, но пък вкусно. Седнахме да вечеряме в друг ресторант, където имаха много причудливо и забавно решение за забавление на гостите, докато чакат да им дойде поръчката – донесоха ни игра за двама. Всеки се стреми първи да нареди 4 дискчета едно до друго (хоризонтално, вертикално или по диагонал) от неговия цвят. Признавам, че от години не бях играла на това. Е, храната не ми хареса, защото изобилстваше от джинджифил, който не понасям. Но пък палачинката още ме държеше сита.

Ден 6

     Ще се върна 1-2 дена назад. Харесахме трета екскурзия: Phang Nga Bay by Long Tail Boat. Посещава се и т.нар. James Bond Island (оригиналното му име е Khao Tapu), но след като се появил във филм за Джеймс Бонд от 70 и някоя година, му казват James Bond Island. Разбира се може да се отиде с няколко фирми до там, тази, която ни допадна най-много, видяхме на листовка в нашия хотел. Помолихме на рецепция да звъннат и да питат дали ще направят някаква отстъпка, но последното не се получи. Официалните цени, обаче, бяха по-нормални – 1800 бата, ако включва возене с кану и 1500 бата, ако не включва. Избрахме първия вариант, поръчахме го и в края на ден 5 си получихме ваучера от Най – лирическия герой от ден 2, който ни посрещна в Boomerang Village Resort. Той продължаваше да се държи меко казано странно и, връчвайки ни плика с ваучера, започна да подскача и почти изпадна в астматичен пристъп, обяснявайки ни как и той се записал за същата екскурзия и щял да дойде с нас и да бъде в наша услуга през целия ден 6. Тук направо онемяхме! Побързах да дойда в съзнание след тази новина и казах, че, ако дойде и той, ще е в качеството на наш приятел, а не наш прислужник. Той се разтече направо и взе да се кланя, да благодари, да писука ... Признавам, че беше изключително подозрително поведение. Тази сума на фона на стандарта на живот в Тайланд би трябвало да е много голяма, за да си позволи човек да я похарчи за 1 ден.

     Сутринта на ден 6 по традиция отидохме на дървената пейчица до езерцето да чакаме буса. Най вече беше в пълно „бойно” снаряжение. По изключение шофьорът дойде на време и потеглихме към северната част на о. Пукет. В колата поприказвахме с Най и се оказа, че е 20-тина годишен, родом е от Мианмар, записал се е да учи в университет там, като 1 година учи, 1 година работи в Тайланд и така редува. И изведнъж изцепи, че всъщност е нелегално в Тайланд, няма паспорт. Отново ни изненада. От къде накъде човек ще обяснява на двама тотално непознати, че е нелегален в страната? Той не ни познава, може да отидем да го изпортим на полицията, като нищо. Питах го какво ще стане, ако полицейски служители го хванат, че няма паспорт. Отвърна, че ще си има проблеми. Това ми навя и мисълта, че хотелът, който го е наел на работа, също ще си има проблеми. А вероятно, взимайки го на работа, му плащат по-малко от стандартното, най-малкото, заради риска, който са поели. Отново ни беше странна цялата ситуация и не можехме да разберем каква му е играта точно. Защо внезапно е решил да се запише на тази екскурзия точно в същия ден с нас? Какви ли не налудничави мисли ни се блъскаха в главите. По пътя Най, както дрънкаше, изведнъж млъкна, погледнах го, а той, жалният, си сложил ръката да си запуши устата, беше изцъклен, като риба, а погледът му беше на човек, който всеки момент ще повърне, но се намира в безизходица...Попитах го дали му е лошо, кимна и веднага се огледах за нещо подходящо. Видях малки полиетиленови торбички близо до шофьора и бързо изтеглих една, която му подадох. Най се възползва. После извадих и му подадох салфетка и едно хапченце Дименхидринат, дето бях взела предния ден. Явно не му понася возенето в кола. Познато ми е. Момчето много се трогна, че съм му съдействала. 

     Първа спирка беше Suwankuha Temple (Monkey Cave). Най попита какво искаме да пием, за да ни купел нещо (вероятно от благодарност), но беше напълно безсмислено, защото на екскурзията предлагат напитки, пък и не бяхме жадни. Обаче той не, та не...отказахме категорично. Той въпреки това отиде и купи шишета с минерална вода, които не взехме. В крайна сметка мисля, че достатъчно ясно бяхме заявили (не)желанието си.  Suwankuha Temple представлява пещера, превърната в храм. Вътре се намира голяма статуя на легнал Буда (освен всички други статуи на Буда). А на самия вход на пещерата има маймуни. 

     Плаща се вход 20 бата и си вътре. Самата концепция на храма е интересна и май ми хареса най-много от всички, които видях. Просто всичките им будистки храмове са ужасно кичозни за моя вкус. Обикновено изобилстват от шарения, позлатени неща и безброй кутии за дарения. А този беше семпъл и по-обикновен. 

     Най беше залепен за нас, като пиявица. На няколко пъти го хванах как снима нас, вместо забележителностите. Започна да става досадно и неприятно. Постоянно се натискаше да ни влезе в услуга, да ни направи снимка с нашия фотоапарат, обаче започнахме да се дърпаме, да молим непознати да ни снимат. И той, като видя това, изглеждаше съкрушен. Но определено имаше нужда да поставим малко дистанция.  

     Пристигнахме на Surakul Pier – пристанището, на което ни раздадоха спасителни жилетки и ни качиха на Longtail Boat:

     Няколко минути, след като потеглихме, заплющя такъв силен дъжд! Ето как изглеждаха облаците в посоката, към която се движим:

     Побързахме да извадим държобраните от раницата, но понеже лодката се движеше бързо и се създаваше вятър (а може да е имало вятър и по принцип) и аз не можех да облека моя дъждобран (облича се, като яке с копчета отпред). Вятърът постоянно го смачкваше и беше абсолютно невъзможно. Накрая го нахлузих на обратно (предната част с копчетата ми беше на гърба) и си захлюпих качулката на физиономията, защото много ме мокреше дъжда. Сигурно съм приличала на мумия. От време на време само питах мъжа ми какво се вижда навън. Неговият дъждобран се оказа много по-подходящ – без копчета, тип блуза и с въженце на качулката за по-плътно пристягане. Тайничко се надявах момчето, дето управляваше лодката, да отбие някъде встрани и да изчакаме да се извали големия дъжд, ама нейсе...Само да уточня, че действието се развива в Андаманско море. Пристигнахме в Мюсюлманското селище Panyee Island (изцяло се намира на платформи в морето) мокри, като кокошки. 

     С нас на лодката имаше едно младо мюсюлманско семейство, като жената беше от (почти) най-забулените – виждаха се само очите. Беше омотана с няколко ката черен плат от горе до долу, а под тях, разбира се, се виждаха стандартните за нас дрехи (дънки). Тази женица така беше подгизнала...оставяше мокра диря. Сигурно беше 5 кг по-тежка, така й се бяха напоили дрехите. Слязохме на обяд. Седнахме 6 човека на 1 маса, носят ястия и всеки си сипва от тях с лъжица в собствената чиния. Тук голямата изненада беше, че сервираха някаква голяма риба в 1 плато, обаче нямаше кьорав нож в околията и беше загадка как трябва да си сложим рибка в чинийките...На нашата маса беше гореспоменатото семейство и не мога да скрия, че с любопитство хвърлях по едно свенливо око как се храни дамата. Не, че не съм ходила в арабски страни, дори вече съм виждала един подход, но този беше различен. Жената си открехна съвсем внимателно бурката от едната страна (от страната, от която беше седнал съпругът й) и с много бавни и премерени движения поднесе лъжица със супа, която изчезна някъде зад черния плат. Помислих си, ако вземе да й трепне ръката...има да й мирише на супа под носа цял ден. Разбира се преди всичко уважавам, чуждата религия и съвсем не приемайте горното, като присмиване. Но пък обичам да се шегувам и не мога да изтърва този сгоден случай.

Поснимахме се и продължихме нататък с лодката. Водата на Андаманско море в този район е кафява, прилича на кална. Т.е. няма нищо общо с кристалната водица от снимките от предните дни. Но самото място има много интересно излъчване и определено не е за изпускане. Сякаш си в някаква приказка. И може от някъде да изскочи някой магьосник или орк, или пък елф...Акустирахме на о. Khao Ping Kan – малко красиво местенце, от където се открива чудесна гледка към James Bond Island. 

     James Bond Island представлява парче скала, по-тясно в основата, отколкото във върха и е забранено приближаването до него. Пазят си го. Като го видях, осъзнах от къде Джеймс Камерън е черпил вдъхновение ...

     На Khao Ping Kan  има скала, която е толкова гладка, без ръбове, потресаващо! Вероятно, затова я наричат Leaning Rock.  

     Разполагахме с 40-тина минути, затова видяхме, каквото можем, купихме една гривна със зъб от акула от сергиите на островчето и се върнахме. Още по пътя към лодката пак заваля. 

     Из целия Phang Nga Bay се виждат дървета Mangrooves. Нямам никаква представа как е в превод на български. Но това са дървета, чиито корени излизат над повърхността, някои направо от солената вода. Ето малко нагледен материал.

     Закараха ни да се возим на кану. 

     До тогава си мислех, че ние ще гребем, но се оказа, че си имаме гребец – един дядка. Тръгнахме ние, сядайки с лице един с/у друг, а аз бях с гръб към дядото. По едно време нещо ме тупа по рамото. Оказа се, че ми говори, обаче английският му говор почти не се отличаваше от тайландския и аз въобще не съм разбрала, че обяснява нещо на мен. Погледнах го, а той ми сочи едно друго кану и ми вика „Шейна, шейна”. Брех...каква тая шейна?! На кануто ли казва шейна? Трябваха ми около 15 мин да осъзная, че иска да каже „China”, но вече споменах за убийственото му произношение...Пита от къде сме (т’ва го разбрах), викам „ from Bulgaria”. Той замълча, явно не беше чувал за тая страна. После пак ме ръчка по рамото и вика „Муслим?”, аз на свой ред „Ноу, крисчън” (демек – християни сме повечето в България), а той закима ухилен и вика „Ааааааа, хитлер, хитлер!”, аз „Ноу, ноу Хитлер, крисчън!”, а той продължава „Йе, Йе, хитлер, хитлер!”. Така и не ми стана ясно дали ми схвана идеята или отново произношението му си каза думата. После реши да попита един млад гребец на кану нещо, чу се „§*€№$№%$%§*)* Bulgaria?”, онзи ни погледна и гордо каза „Бербатов, Бербатов!”. Е, това е...преди няколко години в Мексико ни казваха „Стоичков”, но е ред на младото поколение и минахме на „Бербатов”. Дядото се мъчеше да ни обясни как някакви китайци давали бакшиш на техния гребец, но на нас  ни се стори много нахално. Първо – не се е представил невероятно, едвам се разбирахме дори. А за мен бакшишът трябва да се заслужи, не се дава по подразбиране. Пък и от тия 300 бата отгоре на билета за цялата екскурзия, нещо отива и за него. 

     Ето как облаците са слезли на ниското:

     Качихме се обратно на нашата Longtail boat, върнахме се на първоначалното пристанище, хоп – в буса и тръгнахме на обратно. Пристигнахме доста уморени, хич не ни се ходеше напред-назад...поръчахме си вечеря в стаята.

Ден 7

     Това е последния ден на Пукет. Решихме все пак да го прекараме на същия остров. Предните дни крояхме разни планове къде да отидем и как да се придвижим. Такситата намирам за скъпи. Не ги сравнявам със страните от западна Европа, но пак са скъпи. Накрая, след няколко разговора със служителите на рецепция, решихме чрез тях да си поръчаме шофьор, като цената до 3 часа е 1200 бата, а това е и минимумът време, за което може да го ангажираш. Понеже тайландците много често се опитват да хитруват и след като сме преживели туй-онуй, много настоявах да ми кажат какво ще се случи, ако например попаднем в задръстване и времето се удължи с 15 мин да речем. Как ще ме таксуват? Да не говорим, че нямахме представа за колко време се стига от едната забележителност до другата. Споразумяхме се да имаме 30 мин. толеранс, т.е. имаме на разположение 3 часа, но ако се забавим с до 30 мин няма да ни таксуват допълнително. Чудесно. Всичко това е уговорено предния ден. Сутринта станахме по-рано, защото трябваше да отидем до центъра на Ката за обмяна на валута и да купим някои подаръчета, които бяхме набелязали при предните разходки. В 10:00ч. дойде да ни вземе шофьорът и беше с бус! Нямали лека кола на разположение. В тоя бус дори да се бяхме изтегнали, пак имаше много място. 

     Запознахме шофьора с нашия план, питахме го според него може ли да се видят тези неща за определеното време, той потвърди и тръгнахме. Предложи да ни заведе да постреляме в един комплекс, но се притеснявахме за времето, най-вече, тъй като повече държахме на другите неща. Отказахме. И въпреки това той зави към стрелбището. Повторихме отказа си и настояхме да следваме нашия план, а ако остане време, тогава да ходим на стрелбището. Той обясни, че на връщане нямало да минем от там, т.е. няма как впоследствие да стреляме, дори да искаме. Оказа се малко bull shit. Можеше да спрем и после, при желание. Нека да илюстрирам и какво планирахме да посетим: Big Buddha Phuket, Wat Chalong, Karon Viewpoint и да слезем в Patong, вместо в Kata, за да разгледаме и там. А колата от там нататък няма повече ангажимент към нас.

 

     Първо отидохме до Big Buddha Phuket. Това е статуя на Буда, висока 45 м. и широка 25м., обособили са комплекс около нея с храмове и други неща, все още е в строеж, изцяло с пари от дарения. 

     Може би тук е мястото да вмъкна, че всички будистки храмове, в които влязохме изобилстват от кутии за дарения. Обзалагам се, че са повече от статуите на Буда дори! В един момент започна да ми прилича на изнудване чак. Все си мисля, че религията трябва да е повече за душата, отколкото за джоба. Няма лошо човек да дари, ако желае, но там направо са прекалили с кутиите. Понеже разполагахме с ограничено време и не знаехме колко ще се забавим по другите места, побързахме да обиколим. От върха има чудесна гледка към южната част на Пукет, тъй като статуята е на високо. 

     Сградите долу са от град Chalong.

     На връщане спряхме да се снимаме със слонче-детенце край пътя, което изпълняваше разни номера. Собственикът обясни, че животинчето посещава училище за слонове.. 

     Wat Chalong  се оказа много близо до разклона за Bid Buddha. Представлява храмов комплекс с няколко на брой сгради. Има и градинки между тях. Не влязохме във всички, но и нямаше нужда. 

     В една от сградите, климатизирана, се помещава мини музей с восъчни фигури на няколко монаха. Добре са ги направили, изглеждат много реалистични. 

     На влизане в будистки храм задължително си оставяш обувките отвън пред стълбите. Неволно се сетих за филма „Беднякът милионер”. Там малкото индийско момче ходеше да краде обувките, оставени пред Тадж Махал, на хората, влезли вътре. Е, за щастие ние си намирахме обувките всеки път.

     От Karon Viewpoint се разкрива чудесна гледка към югозападните плажове на Пукет, а именно Kata Noi Beach, Kata Beach и Karon Beach. Полюбувахме се малко и продължихме. 

     Слязохме в Patong. Оказа се, че при нас в Ката си е истинско мъртвило, в сравнение с тук. Гъмжеше от туристи, заведения, превозни средства...По наша молба шофьорът ни стовари до стадиона за Thai Boxing, защото искахме да отидем на боксов мач. Много добре, но нямало мачове всеки ден и днешният ден бил почивен. Но пък решихме да платим за индивидуална тренировка по тай бокс за моя мъж за час-час и половина. Така че оползотворихме добре времето. А треньорите дори му предложиха да участва в двубой на следващата боксова вечер. Така или иначе нямаше как да се случи, рано сутринта щяхме да летим за о.Самуи. Започнахме да се мотаем, като мухи без глави из Патонг. Намерихме магазинче със сувенири на добри цени и купихме още няколко от там. Харесахме си ресторант и седнахме да вечеряме. За първи път опитахме Hot Banana in Coconut Milk. Леле, облизахме си пръстите! Вече беше тъмно.    Разходихме се по Soi Bangla Road – улица с множество нощни клубове. Общо взето човек става разноглед. Снимахме се с травестит, оборудван с гърди ...въобще...

     И постоянно ми тикаха в ръцете листи А4, да ме зарибяват за определен клуб или бар, на които имаше промоционалните им оферти, заградени от снимки на разкрачени, разголени жени. Почнах да се чудя защо на мен ми го тикат под носа тези реклами, при положение, че до мен върви мъжът ми. Да не би да приличам на лесбийка?   

     Като решихме да се прибираме към хотела в Ката, започна пазарене за такси. Нашата цел беше да постигнем 300-400 бата, човекът, с когото беше пазарлъка се оказа вид отговорник за такситата. Той отказа нашето предложение и си тръгнахме. След малко ни догони и каза „Добре, добре”. Качихме се в такси, подобно на това. Ако се питате дали друса – да. За момент си помислих, че количката е твърде немощна и няма да може да вземе баира нагоре до нашия хотел, но със зверско ръмжене успя криво-ляво да се изкатери.

     Стегнахме багажа и легнахме да дремнем за около 4 часа, понеже полетът на другия ден излиташе в 9:35ч., но до летището имаше доста път.


<< назад към Част 1                                                                                напред към Част 3 >>