Ден 6, 7 и 8
Дойдоха да ни вземат с микробусче за Padang Bai с половин час по-рано, отколкото пишеше на билетите. Това осуети опита ни за закуска, но поне багажът беше готов от вечерта. Взехме и едно австралийско семейство от друг хотел в Убуд и потеглихме окончателно. В Padang Bai ни настаниха в едно кафене да почакаме. Някои туристи си поръчаха напитки и като видях как се приготвят зад тезгяха, си помислих, че тези хора са истински щастливци, тънещи в блажено невежество...
Бях малко разочарована от състоянието и видът на нашата fast boat, понеже гледах околните – нашата си беше по-мизерна и първобитна. Ама ако ни закара по живо по здраво, си викам, няма значение. Пътуването беше мнооого зле. Щом исках торбичка за повръщане...оказа се, че ако се излезе на носа отгоре и се седне, се пътува много по-човешки и без прилошаване. Ама моят и без това проблемен вестибуларен апарат, клекна здраво. Що хапчета изпих (понеже си се познавам) и пак...Спирайки на различните Гили острови разбрах защо съветват пътуващите да ходят с раници и боси (с чехли). Скача се във водата, няма кей, а багажът се прехвърля на ръка от персонала или/и пътниците от лодката. Първоначално изпитах облекчение, стигайки най-сетне Гили Траванган. Слизаме и след известно чудене дали да си хванем каручка (тамошните таксита), най-накрая взехме. Нямахме представа колко далече е нашия хотел и прежалихме 50 000 рупии (цената е твърда според дестинацията - хотела), които на фона на цените на Бали изглеждаха потресаващо много за 10-15-тина мин. друскане. Хотелът беше ок, хареса ни, пак тип къщички, но доста по-близко разположени, персоналът – много любезен, едни усмихнати млади момчета. Островът се обикаля по протежение на плажната ивица за около 2-2.5 ч. След тази първа обиколка осъзнах каква голяма грешка сме допуснали, тръгвайки си от Бали. Това място, на което нямаше никаква полиция,освен някакви велосипедирани island police, дето мярнахме един единствен път за 3 дена, беше пълно с толкова много съмнителни индонезийски типове (не бих ги нарекла местни, защото родом никой не е от Траванган, а от съседните о-ви, най-вече Ломбок), сякаш са бръкнали в някой местен затвор и са изкарали част от тях да бачкат на Траванган. Постоянно ни предлагаха марихуана и Magic mushrooms. И тия халюциногенни гъби бяха толкова рекламирани от заведенията, че се изумих! Естествено бяха изполвани метафори от рода на „We sell ticket to the moon and back” (и картинка на гъбка) или „Magic cocktails” и каквото още може да роди въображението. Прошепваха ми в ухото „Wanna get high?” и ”Smoke, smoke?”. А островът беше невъобразимо мръсен! Ако лодката за и от Траванган не беше само веднъж дневно, направо щях да си събера багажа и да изчезна от там мигновено. На другият ден нещата стояха малко по-различно – не, че се чувствах много по-добре, но и не беше такава трагедия, като първото впечатление. Със сигурност от сегашна гледна точка знам, че въобще не бих ходила на Траванган, ако знаех какво ме очаква. Нашето хотелче и персоналът бяха спасение от останалата островна част и най-добре се чувствах сред тях. Към хотела имаше малка плажна ивица с шезлонги, чадъри, маси и столове. От къде идваше мръсотията – от прилива...Океанът влачи всевъзможни боклуци и гадости! А жалните момчета поне 2 пъти дневно чистеха ли чистеха....Едната сутрин положението беше много тежко. Почти всички от персонала се бяха мобилизирали в почистването (около 5 момчета), но ситуацията изглеждаше безнадеждна....ама толкова безнадеждна, че всички почиващи по това време на пясъка, се вдигнахме да помагаме (още 6-7 човека). И тия сладури така се оживиха, много се трогнаха! Един-двама веднага извадиха телефони да снимат гледката – туристи и местни заедно срещу прилива. Единият служител събра толкова джапанки, че едвам ги беше обгърнал с 2 ръце, носейки ги към кофата и подвикваше с весел глас „Sandals, Sandals!”, нещо като нашенското „Айде на кукурузааааа!”. А една мацка от почиващите отиде да рови по някаква причина в кофата сред джапанките и веднага беше избъзикана дали търси своя номер. Изобщо – fun.
Има колелета под наем, които обаче трябва да се връщат на мястото, от където са взети (логично) и затова си взехме от нашия хотел. Аз държах моето да е с калници, понеже всеки ден валеше и не исках да имам кална пътечка по гърба. С калници беше едно единствено колело – най-скапаното. Ама аз пък не съм претенциозна, взех него. После се оказа, че напълно му липсва спирачна система, но всеки е гледал Фред Флинтстоун – почерпих опит и спирах с крака. Кофтито беше като му падна и веригата и се наложи да го бутам на връщане, ама здраве да е. Моят мъж пострада по-лошо. Тъй като голяма част от пътя е пясък, колелото му занесе и той се бухна в едни кактуси. Криво ляво се прибрахме и двамата, бутайки велосипедите и се съсредоточихме върху вадене на тръни, ама едни тръни, хора...Поискахме от момчетата някакви дезинфектанти и веднага получихме риванол и йод, единият (Путу му беше името) дойде да помага. Много се стара, много се мъчи, аз също, извадихме част от тръните (бяха влезли много надълбоко), но някои успяхме да набутаме още по-надълбоко. Ами сега? И тогава Путу каза „Сигурно ще ви се стори много странно, но мога да ви кажа тук как правим в такива случаи. Взимаме един камък и удряме по крака, тръните вътре се пречупват и минава.”. Е, наистина ни се видя много странно! Ама...опитахме. Моят мъж взе един камък и почна да удря, понасини се, вярно, обаче трънчетата нито забраха, нито нищо – мина му! Голяма работа е индонезийското ноу-хау.
Аз лично бях изумена колко удобства срещнахме в хотела на остров без питейна вода (всичката се докарва от Ломбок с лодки). Оставам с негативни отзиви за едно от заведенията в city-то на Траванган – The Beach House Resort и по-конкретно ресторанта – храната беше вкусна, обаче после преживяването хич не беше добро....Така че ако някой ходи на този смахнат остров – не го препоръчвам!
Намерихме си едно плажче със заведение, до което ходихме 2 пъти. Срещу някаква консумация си седиш на плажа (има и бамбукови пейчици и масички), има безброй много рачета, които щъкат напред назад, особено като наближава залеза, но все още припича пясъка. И ако не е миризмата на запалена саска (джоинт или всеки друг жаргон за цигара от марихуана) няма какво да те смути. Дори срещнахме други българи там – изненадата беше взаимна!
Една вечер се запознах с мнооого голям космат ярко оранжев паяк точно до тоалетната. Поомекнаха ми краката, спор няма, но се въоръжих с чехъл в ръка и му видях сметката. Все пак банята беше полуоткрита и не беше проблем за разни гадинки да влизат вътре.
Бях малко разочарована от състоянието и видът на нашата fast boat, понеже гледах околните – нашата си беше по-мизерна и първобитна. Ама ако ни закара по живо по здраво, си викам, няма значение. Пътуването беше мнооого зле. Щом исках торбичка за повръщане...оказа се, че ако се излезе на носа отгоре и се седне, се пътува много по-човешки и без прилошаване. Ама моят и без това проблемен вестибуларен апарат, клекна здраво. Що хапчета изпих (понеже си се познавам) и пак...Спирайки на различните Гили острови разбрах защо съветват пътуващите да ходят с раници и боси (с чехли). Скача се във водата, няма кей, а багажът се прехвърля на ръка от персонала или/и пътниците от лодката. Първоначално изпитах облекчение, стигайки най-сетне Гили Траванган. Слизаме и след известно чудене дали да си хванем каручка (тамошните таксита), най-накрая взехме. Нямахме представа колко далече е нашия хотел и прежалихме 50 000 рупии (цената е твърда според дестинацията - хотела), които на фона на цените на Бали изглеждаха потресаващо много за 10-15-тина мин. друскане. Хотелът беше ок, хареса ни, пак тип къщички, но доста по-близко разположени, персоналът – много любезен, едни усмихнати млади момчета. Островът се обикаля по протежение на плажната ивица за около 2-2.5 ч. След тази първа обиколка осъзнах каква голяма грешка сме допуснали, тръгвайки си от Бали. Това място, на което нямаше никаква полиция,освен някакви велосипедирани island police, дето мярнахме един единствен път за 3 дена, беше пълно с толкова много съмнителни индонезийски типове (не бих ги нарекла местни, защото родом никой не е от Траванган, а от съседните о-ви, най-вече Ломбок), сякаш са бръкнали в някой местен затвор и са изкарали част от тях да бачкат на Траванган. Постоянно ни предлагаха марихуана и Magic mushrooms. И тия халюциногенни гъби бяха толкова рекламирани от заведенията, че се изумих! Естествено бяха изполвани метафори от рода на „We sell ticket to the moon and back” (и картинка на гъбка) или „Magic cocktails” и каквото още може да роди въображението. Прошепваха ми в ухото „Wanna get high?” и ”Smoke, smoke?”. А островът беше невъобразимо мръсен! Ако лодката за и от Траванган не беше само веднъж дневно, направо щях да си събера багажа и да изчезна от там мигновено. На другият ден нещата стояха малко по-различно – не, че се чувствах много по-добре, но и не беше такава трагедия, като първото впечатление. Със сигурност от сегашна гледна точка знам, че въобще не бих ходила на Траванган, ако знаех какво ме очаква. Нашето хотелче и персоналът бяха спасение от останалата островна част и най-добре се чувствах сред тях. Към хотела имаше малка плажна ивица с шезлонги, чадъри, маси и столове. От къде идваше мръсотията – от прилива...Океанът влачи всевъзможни боклуци и гадости! А жалните момчета поне 2 пъти дневно чистеха ли чистеха....Едната сутрин положението беше много тежко. Почти всички от персонала се бяха мобилизирали в почистването (около 5 момчета), но ситуацията изглеждаше безнадеждна....ама толкова безнадеждна, че всички почиващи по това време на пясъка, се вдигнахме да помагаме (още 6-7 човека). И тия сладури така се оживиха, много се трогнаха! Един-двама веднага извадиха телефони да снимат гледката – туристи и местни заедно срещу прилива. Единият служител събра толкова джапанки, че едвам ги беше обгърнал с 2 ръце, носейки ги към кофата и подвикваше с весел глас „Sandals, Sandals!”, нещо като нашенското „Айде на кукурузааааа!”. А една мацка от почиващите отиде да рови по някаква причина в кофата сред джапанките и веднага беше избъзикана дали търси своя номер. Изобщо – fun.
Има колелета под наем, които обаче трябва да се връщат на мястото, от където са взети (логично) и затова си взехме от нашия хотел. Аз държах моето да е с калници, понеже всеки ден валеше и не исках да имам кална пътечка по гърба. С калници беше едно единствено колело – най-скапаното. Ама аз пък не съм претенциозна, взех него. После се оказа, че напълно му липсва спирачна система, но всеки е гледал Фред Флинтстоун – почерпих опит и спирах с крака. Кофтито беше като му падна и веригата и се наложи да го бутам на връщане, ама здраве да е. Моят мъж пострада по-лошо. Тъй като голяма част от пътя е пясък, колелото му занесе и той се бухна в едни кактуси. Криво ляво се прибрахме и двамата, бутайки велосипедите и се съсредоточихме върху вадене на тръни, ама едни тръни, хора...Поискахме от момчетата някакви дезинфектанти и веднага получихме риванол и йод, единият (Путу му беше името) дойде да помага. Много се стара, много се мъчи, аз също, извадихме част от тръните (бяха влезли много надълбоко), но някои успяхме да набутаме още по-надълбоко. Ами сега? И тогава Путу каза „Сигурно ще ви се стори много странно, но мога да ви кажа тук как правим в такива случаи. Взимаме един камък и удряме по крака, тръните вътре се пречупват и минава.”. Е, наистина ни се видя много странно! Ама...опитахме. Моят мъж взе един камък и почна да удря, понасини се, вярно, обаче трънчетата нито забраха, нито нищо – мина му! Голяма работа е индонезийското ноу-хау.
Аз лично бях изумена колко удобства срещнахме в хотела на остров без питейна вода (всичката се докарва от Ломбок с лодки). Оставам с негативни отзиви за едно от заведенията в city-то на Траванган – The Beach House Resort и по-конкретно ресторанта – храната беше вкусна, обаче после преживяването хич не беше добро....Така че ако някой ходи на този смахнат остров – не го препоръчвам!
Намерихме си едно плажче със заведение, до което ходихме 2 пъти. Срещу някаква консумация си седиш на плажа (има и бамбукови пейчици и масички), има безброй много рачета, които щъкат напред назад, особено като наближава залеза, но все още припича пясъка. И ако не е миризмата на запалена саска (джоинт или всеки друг жаргон за цигара от марихуана) няма какво да те смути. Дори срещнахме други българи там – изненадата беше взаимна!
Една вечер се запознах с мнооого голям космат ярко оранжев паяк точно до тоалетната. Поомекнаха ми краката, спор няма, но се въоръжих с чехъл в ръка и му видях сметката. Все пак банята беше полуоткрита и не беше проблем за разни гадинки да влизат вътре.
Надвечер пръскаха с някакъв спрей против буболечки там и беше пълно с трупове на комари. Постоянно се мажех с някакви репеленти и фунтях от 1 км разстояние, въпреки това получих 3 комарски ухапвания. Да чукна на дърво, за момента нито малария имам, нито денги. Четохме съвети преди да тръгнем, които гласяха сутрин да си проверяваме дрехите преди да ги облечем, за змии, защото влечугите обичали да се свиват между тях....За щастие, змии не видях.
Ами май за Траванган нямам много какво да кажа...още повече - хубаво...А, беше full с хомосексуални двойки.
Ще напиша отделен пост за връщането към Бали (Санур по-конкретно), защото смея да твърдя, че това е най-голямото приключение до момента в моя живот и дори опитът за удавяне в Мексико остава на второ място.
Ами май за Траванган нямам много какво да кажа...още повече - хубаво...А, беше full с хомосексуални двойки.
Ще напиша отделен пост за връщането към Бали (Санур по-конкретно), защото смея да твърдя, че това е най-голямото приключение до момента в моя живот и дори опитът за удавяне в Мексико остава на второ място.
Връщане от Гили Траванган на Бали
Бързата лодка на Sea Marlin трябваше да тръгне към 10:30 ч. от Траванган, пристигнахме на време на т.нар. пристанище, влязохме да се обадим на служителя на фирмата и той ни каза „А...за лодката, ами днес лодка май няма да има.” Само това липсваше...Сякаш малко неща ни се бяха случили, та и лодка да няма...Стоварихме се пред офисчето и зачакахме търпеливо, започна да се събира навалица. След около 2 часа чакане и противоречива информация стана ясно следното: бърза лодка до Бали със сигурност няма да има – времето в океана е много лошо, има 5 метрови вълни; бърза лодка утре 100% няма да има също, а най-вероятно времето ще е толкова лошо, че ще бъде нарушена и транспортната връзка Траванган – Ломбок. Само дето на другия ден трябваше да си хванем самолет в 15:50 от Денпасар...Все пак бях доволна, че полетът не беше същия ден, както първоначално планувахме. Човекът каза, че ако много, много държим да пътуваме, ще събере желаещите и ще организира превоз до Ломбок и от там да си хванем ЕВЕНТУАЛНО ферибот. До момента ферибот също не е потеглил, заради океанските условия, тъй че не е сигурно, че въобще ще потегли, но все е някакъв шанс. Сграбчихме този шанс за ушите! Бързата лодка се появи, за да ни закара до Ломбок, но имаше силно вълнение и не можа да спре близо до брега. Спазариха набързо една малка моторница с едни тийнейджъри на борда да ни прехвърли на бързата лодка. Ето ги малката моторница с младежите, които я управляваха:
Отидохме на нещо като кей, което представляваше грубо казано дървен сал, вързан с въжета – т.е. люлееше се. И както бяхме на сала, дойдоха едни мощни шведки и така скочиха отгоре, че щяха да ни обърнат всичките, барабар с моя 100+ кг мъж! Започнахме да се товарим внимателно на моторничката по 10 човека на курс. Бързата лодка беше различна от предната и имаше спасителни жилетки, на първата така и не видях...Така...до тук беше лесната част. Криво ляво всички се натовариха, барабар с багажи и т.н. Имаше една жена с бебенце на не повече от 3-4 месеца, аз я заклеймих като напълно побъркана. Беше с приятелки и дори нямаше някой мъж в компанията, който да помага с това мъничко бебенце и всички багажи, колички и тем подобни. Да не говорим, че качването/слизането от моторничката на бързата лодка си е ...хъм...как да кажа...рисковано особено с бебе на гърдите. Наближихме о.Ломбок. И тука – изненадаааааа! Такива големи вълни, че направо ми изглеждаше мисията невъзможна да се стоварим на брега – кей отново липсваше, дори съвсем примитивен.
Моторничката ни следваше неотлъчно по пътя и сега отново влезе в роля по разтоварването. Ние бяхме в първия курс. Приближихме някак брега на 10-тина метра, пуснаха котва, хвърлиха едно въже на някакви хора на брега и те, опъвайки го, опитваха да балансират лодката така, че да не се клати чак толкова много. Първо впечатление - съвсем черен пясък. На мен за сефте ми се случва такъв. Вълните бяха много големи, лодката подскачаше, а ние трябваше някак да слезем. Аз не го виждах. Ето и бегла представа какви бяха условията:
Индонезийците имаха някаква техника да разпознават коя вълна е по-голяма и коя по-малка още преди да са приближили брега. Като видеха по-голяма вълна, отпускаха въжето и лодката влизаше навътре в океана. Като се зададеше по-малка, бързо, бързо изтегляха въжето и почваха да крещят „Jump, jump!!!”. Ама да не си помислите, че се скача на пясъка?! – Нищо подобно, скача се във водата. Първи трябваше да слязат ония шведки, дето за малко не ни обърнаха на сала. Ей, това паниката е много лошо нещо. Гледката наистина беше страшна, ама те като се паникьосаха и не слушаха какво ги инструктират. Ония им викат да скачат, те се забавиха, дойдоха бързо големи вълни и почнаха да им крещят да НЕ скачат. И ония като се засилиха и льоооос! Ей, хора, лодката беше на 90 градуса! Всички бързо насядахме, за да я уравновесим, но не се обърна за мнооооого малко! Влезе вода вътре – нормално, пак като ние не влязохме във водата...Като уравновесихме лодката, погледнах къде са шведките – няма ги!!! Ама никъде ги няма! И след няколко секунди 2 мокри глави се подадоха от водата. Цееееелите се бяха цопнали! А един младеж ми беше взел раницата по времето, по което ония скочиха – и раницата не я виждах...Това ме притесни повече от мокрите паникьосани шведки. Дойде и моят ред, увих си чантичката с видеокамерата така, че бях пред обесване, с идеята да я вдигна по-нагоре. И като чух „Jump”, скочих. Бях добре, намокрих се само до задника (със задника). Няма как – вълните отзад си идват. Добре, че бях с шушлякови панталони до коленете, че за 2 часа и нещо (толкова траеше цялата процедура по прехвърлянето от бързата лодка на о.Ломбок) успяха да изсъхнат. Ако някой гледаше отстрани, щеше да си помисли, че това е някаква спасителна операция – на това приличаше. Много екстремно преживяване. Ама това е така, защото не знаехме какво ни чака...
Натоварихме се на едни бусчета – ние пак уцелихме най-разнебитеното. Тук богатството на езика не ми достига, за да визуализирам за вас тенекиената консерва с гуми, в която се озовахме. Обаче пак ми беше все тая...Бях си намерила раницата, чантичката на видеокамерата беше понамокрена, но камерата беше суха, задникът ми изсъхна – какво повече да иска човек? И тръгнахме за фериботното пристанище. Оказа се 2-3 часа път. Разбрахме, че консервата няма спирачки. Ще попитате – как? Ами спряхме на един наклон, човекът натисна спирачки, дръпна ръчната и...тръгнахме назад. После включи на първа, приближи се пак до предната кола, пак спирачки, ръчна и пак назад...после пак първа, спирачки, ръчна...назад...и така докато не се раздвижихме наистина и превключи на втора. Наближавайки пристанището попаднахме в задръстване от камиони, чакащи да се качат на някой ферибот. Нашият шофьор обърна и тръгна по черни пътища, покрай едни къщички с хора, които явно не са виждали туристи или са виждали, но достатъчно рядко. Децата така ни се радваха и ни махаха – и ние отвътре! Едни момченца се плацикаха голички в езерце и като ни забелязаха, настана страшна глъч. Абе много беше гот!
Стигнахме пристанището и пак едно чакане...отпред мизерийка...постоянно обикалят индонезийци и ти предлагат Nasi Goreng, banana chips и разни други неща. Едвам дочаках да влезем във ферибота – оказа се, че този ще пътува. Съмнителното беше, че на нашия кораб на мястото на спасителната лодка имаше камион, пълен с ориз. Веднага направих паралел с Титаник и малкото на брой спасителни лодки...Вътре беше много приятно. Пасажерските места са на най-горния етаж, помещението е климатизирано, чисто, спретнато...Седнахме и зачакахме. Тези,дето ни предлагаха храна отвън, се пренесоха вътре и се почна една дандания..”Soup, Soup, soup! Soup noodle, soup noodle!”, ”Beer, beer, beer”…станах разногледа. Явно много разногледа щом купихме един мъжки потник, брандиран с Bintang – тамошната марка бира. Накрая дойде един с китара да свири и се надвикваха с тоя с нудълите. Купонът беше на 6!
Тръгнахме в 17:00ч. Първият 1 час беше добре. И като влязохме по-навътре в океана, като започнаха едни вълни, едни чудесии...заливаха ферибота от горе! Помислих си какви ще да са тия вълни, щом заливат по тоя начин този голям кораб??! Достраша ме! Отвън ситуацията изглеждаше ужасяваща. Персоналът мина и спусна перденцата – да не гледаме. Ама то все тая вече. Фериботът се клатеше като хартиена лодчица, подскачаше нагоре, после с трясък с приземяваше обратно. И едно постоянно бучене се чуваше, както и плисъкът на вълните по корпуса му. Моят мъж излезе на задната палуба да види какво става. И неговият разказ е още по-страшен. Един човек паднал на пода се пързаля и се спира чак в маси и столове. Други залитат и падат, когато погледнеш наоколо океана, не се вижда вода и после небе...вижда се само вода. Все едно си в някаква водна сфера. Трябва да вдигнеш поглед право нагоре, за да видиш късче небе и то някак през вълните. Надуха една страшна сирена, само звукът й ми смрази кръвчицата. Долу някакъв камион се беше отвързал и почнал да се джаска. Втурнаха се да го завързват и се отказаха – толкова силно клатеше, че каузата беше обречена, моряците не можеха да го достигнат. Аз бях на умирачка! Толкова ми беше лошо, че берях душа и изпаднах в делириум - абсолютно некомуникативна и вглъбена в собственото си аз. Вестибуларният ми апарат се смаза тотално. Всички филми за корабокрушения изглеждат по тоя начин. Тръгнах за тоалетната, залитайки, подпирайки се ту наляво, ту надясно. Стигнах, вътре всички тоалетни заети от повръщащи. Едно момиче ми направи знак да ползвам мивката, но аз имах кесийка! И кротко приклекнах, по пода някакви течности се премятаха напред назад при клатенето на кораба. Предпочетох да не задълбавам какви са. А и ми беше толкова зле, че чак безразлично. Един моряк седеше и държеше вратата на тоалетната отворена, защото тя се плъзга и имаше шанс да затисне някой. Натириха един младок да чисти запушената с... мивка. Дойде, въоръжен с една четка и само като видя какво го чака, започна и той да повръща...Беше уникално! А отвън в това време една жена стоеше боса (!) и спокойно хрупаше чипс, наблюдавайки хаоса в тоалетната! Покъртително. Това бяха най-дългите 2-3 часа в моя живот. Нито съм засичала колко точно са, нито нищо. Само гледах да оцелея някак. И ако знаете какъв sms пратих на майка ми...ужас просто. Ама си викам...никой не знае, че сме на тъпия ферибот, обхватът ту изчезваше, ту се появяваше...по-добре да използваме, докато го има.
Когато стигнахме Padang Bai не можех да повярвам! Живеех втори живот!
Там ни изненада организацията. До момента мога да отправям само хвалебствия към Sea Marlin – справиха се перфектно с всички трансфери и билети, които можете да си представите. За тези 2 часа, докато чакахме на Гили Траванган, те бяха успели да уредят и най-малката подробност, съответно ние не сме доплащали грам рупия, а само сменяхме превозните средства. На Бали (Padang Bai) ни посрещна един друг представител на Sea Marlin, отделиха ни от останалите (пътници на другите фирми с fast boat) и ни разпределиха по бусчета, според дестинацията, нашата беше Санур. Вече беше доста късно, ама на кого му пука?! А на нас ни предстоеше полет на другия ден...
Ден последен в Индонезия
Отидохме на нещо като кей, което представляваше грубо казано дървен сал, вързан с въжета – т.е. люлееше се. И както бяхме на сала, дойдоха едни мощни шведки и така скочиха отгоре, че щяха да ни обърнат всичките, барабар с моя 100+ кг мъж! Започнахме да се товарим внимателно на моторничката по 10 човека на курс. Бързата лодка беше различна от предната и имаше спасителни жилетки, на първата така и не видях...Така...до тук беше лесната част. Криво ляво всички се натовариха, барабар с багажи и т.н. Имаше една жена с бебенце на не повече от 3-4 месеца, аз я заклеймих като напълно побъркана. Беше с приятелки и дори нямаше някой мъж в компанията, който да помага с това мъничко бебенце и всички багажи, колички и тем подобни. Да не говорим, че качването/слизането от моторничката на бързата лодка си е ...хъм...как да кажа...рисковано особено с бебе на гърдите. Наближихме о.Ломбок. И тука – изненадаааааа! Такива големи вълни, че направо ми изглеждаше мисията невъзможна да се стоварим на брега – кей отново липсваше, дори съвсем примитивен.
Моторничката ни следваше неотлъчно по пътя и сега отново влезе в роля по разтоварването. Ние бяхме в първия курс. Приближихме някак брега на 10-тина метра, пуснаха котва, хвърлиха едно въже на някакви хора на брега и те, опъвайки го, опитваха да балансират лодката така, че да не се клати чак толкова много. Първо впечатление - съвсем черен пясък. На мен за сефте ми се случва такъв. Вълните бяха много големи, лодката подскачаше, а ние трябваше някак да слезем. Аз не го виждах. Ето и бегла представа какви бяха условията:
Индонезийците имаха някаква техника да разпознават коя вълна е по-голяма и коя по-малка още преди да са приближили брега. Като видеха по-голяма вълна, отпускаха въжето и лодката влизаше навътре в океана. Като се зададеше по-малка, бързо, бързо изтегляха въжето и почваха да крещят „Jump, jump!!!”. Ама да не си помислите, че се скача на пясъка?! – Нищо подобно, скача се във водата. Първи трябваше да слязат ония шведки, дето за малко не ни обърнаха на сала. Ей, това паниката е много лошо нещо. Гледката наистина беше страшна, ама те като се паникьосаха и не слушаха какво ги инструктират. Ония им викат да скачат, те се забавиха, дойдоха бързо големи вълни и почнаха да им крещят да НЕ скачат. И ония като се засилиха и льоооос! Ей, хора, лодката беше на 90 градуса! Всички бързо насядахме, за да я уравновесим, но не се обърна за мнооооого малко! Влезе вода вътре – нормално, пак като ние не влязохме във водата...Като уравновесихме лодката, погледнах къде са шведките – няма ги!!! Ама никъде ги няма! И след няколко секунди 2 мокри глави се подадоха от водата. Цееееелите се бяха цопнали! А един младеж ми беше взел раницата по времето, по което ония скочиха – и раницата не я виждах...Това ме притесни повече от мокрите паникьосани шведки. Дойде и моят ред, увих си чантичката с видеокамерата така, че бях пред обесване, с идеята да я вдигна по-нагоре. И като чух „Jump”, скочих. Бях добре, намокрих се само до задника (със задника). Няма как – вълните отзад си идват. Добре, че бях с шушлякови панталони до коленете, че за 2 часа и нещо (толкова траеше цялата процедура по прехвърлянето от бързата лодка на о.Ломбок) успяха да изсъхнат. Ако някой гледаше отстрани, щеше да си помисли, че това е някаква спасителна операция – на това приличаше. Много екстремно преживяване. Ама това е така, защото не знаехме какво ни чака...
Натоварихме се на едни бусчета – ние пак уцелихме най-разнебитеното. Тук богатството на езика не ми достига, за да визуализирам за вас тенекиената консерва с гуми, в която се озовахме. Обаче пак ми беше все тая...Бях си намерила раницата, чантичката на видеокамерата беше понамокрена, но камерата беше суха, задникът ми изсъхна – какво повече да иска човек? И тръгнахме за фериботното пристанище. Оказа се 2-3 часа път. Разбрахме, че консервата няма спирачки. Ще попитате – как? Ами спряхме на един наклон, човекът натисна спирачки, дръпна ръчната и...тръгнахме назад. После включи на първа, приближи се пак до предната кола, пак спирачки, ръчна и пак назад...после пак първа, спирачки, ръчна...назад...и така докато не се раздвижихме наистина и превключи на втора. Наближавайки пристанището попаднахме в задръстване от камиони, чакащи да се качат на някой ферибот. Нашият шофьор обърна и тръгна по черни пътища, покрай едни къщички с хора, които явно не са виждали туристи или са виждали, но достатъчно рядко. Децата така ни се радваха и ни махаха – и ние отвътре! Едни момченца се плацикаха голички в езерце и като ни забелязаха, настана страшна глъч. Абе много беше гот!
Стигнахме пристанището и пак едно чакане...отпред мизерийка...постоянно обикалят индонезийци и ти предлагат Nasi Goreng, banana chips и разни други неща. Едвам дочаках да влезем във ферибота – оказа се, че този ще пътува. Съмнителното беше, че на нашия кораб на мястото на спасителната лодка имаше камион, пълен с ориз. Веднага направих паралел с Титаник и малкото на брой спасителни лодки...Вътре беше много приятно. Пасажерските места са на най-горния етаж, помещението е климатизирано, чисто, спретнато...Седнахме и зачакахме. Тези,дето ни предлагаха храна отвън, се пренесоха вътре и се почна една дандания..”Soup, Soup, soup! Soup noodle, soup noodle!”, ”Beer, beer, beer”…станах разногледа. Явно много разногледа щом купихме един мъжки потник, брандиран с Bintang – тамошната марка бира. Накрая дойде един с китара да свири и се надвикваха с тоя с нудълите. Купонът беше на 6!
Тръгнахме в 17:00ч. Първият 1 час беше добре. И като влязохме по-навътре в океана, като започнаха едни вълни, едни чудесии...заливаха ферибота от горе! Помислих си какви ще да са тия вълни, щом заливат по тоя начин този голям кораб??! Достраша ме! Отвън ситуацията изглеждаше ужасяваща. Персоналът мина и спусна перденцата – да не гледаме. Ама то все тая вече. Фериботът се клатеше като хартиена лодчица, подскачаше нагоре, после с трясък с приземяваше обратно. И едно постоянно бучене се чуваше, както и плисъкът на вълните по корпуса му. Моят мъж излезе на задната палуба да види какво става. И неговият разказ е още по-страшен. Един човек паднал на пода се пързаля и се спира чак в маси и столове. Други залитат и падат, когато погледнеш наоколо океана, не се вижда вода и после небе...вижда се само вода. Все едно си в някаква водна сфера. Трябва да вдигнеш поглед право нагоре, за да видиш късче небе и то някак през вълните. Надуха една страшна сирена, само звукът й ми смрази кръвчицата. Долу някакъв камион се беше отвързал и почнал да се джаска. Втурнаха се да го завързват и се отказаха – толкова силно клатеше, че каузата беше обречена, моряците не можеха да го достигнат. Аз бях на умирачка! Толкова ми беше лошо, че берях душа и изпаднах в делириум - абсолютно некомуникативна и вглъбена в собственото си аз. Вестибуларният ми апарат се смаза тотално. Всички филми за корабокрушения изглеждат по тоя начин. Тръгнах за тоалетната, залитайки, подпирайки се ту наляво, ту надясно. Стигнах, вътре всички тоалетни заети от повръщащи. Едно момиче ми направи знак да ползвам мивката, но аз имах кесийка! И кротко приклекнах, по пода някакви течности се премятаха напред назад при клатенето на кораба. Предпочетох да не задълбавам какви са. А и ми беше толкова зле, че чак безразлично. Един моряк седеше и държеше вратата на тоалетната отворена, защото тя се плъзга и имаше шанс да затисне някой. Натириха един младок да чисти запушената с... мивка. Дойде, въоръжен с една четка и само като видя какво го чака, започна и той да повръща...Беше уникално! А отвън в това време една жена стоеше боса (!) и спокойно хрупаше чипс, наблюдавайки хаоса в тоалетната! Покъртително. Това бяха най-дългите 2-3 часа в моя живот. Нито съм засичала колко точно са, нито нищо. Само гледах да оцелея някак. И ако знаете какъв sms пратих на майка ми...ужас просто. Ама си викам...никой не знае, че сме на тъпия ферибот, обхватът ту изчезваше, ту се появяваше...по-добре да използваме, докато го има.
Когато стигнахме Padang Bai не можех да повярвам! Живеех втори живот!
Там ни изненада организацията. До момента мога да отправям само хвалебствия към Sea Marlin – справиха се перфектно с всички трансфери и билети, които можете да си представите. За тези 2 часа, докато чакахме на Гили Траванган, те бяха успели да уредят и най-малката подробност, съответно ние не сме доплащали грам рупия, а само сменяхме превозните средства. На Бали (Padang Bai) ни посрещна един друг представител на Sea Marlin, отделиха ни от останалите (пътници на другите фирми с fast boat) и ни разпределиха по бусчета, според дестинацията, нашата беше Санур. Вече беше доста късно, ама на кого му пука?! А на нас ни предстоеше полет на другия ден...
Ден последен в Индонезия
Хотел Jati на външен вид много напомня концепцията на Alam хотелите. Обаче реалността е съвсееееем различна. Беше много по-мизерен във всяко едно отношение, дори закуската не беше хубава. Но той така или иначе беше само за нощувка и близо до Денпасар – за тази цел свърши работа. Разходихме се по протежение на плажната ивица преди обяд, покрай хотел Hayat в Санур. Не, че плажът е нещо невиждано и нечувано, но беше достатъчно чист, което съвсем ме убеди, че да се ходи до Траванган е безсмислено, освен, ако човек не иска екстремни приключения в лошия смисъл на думата. Спазарихме си шофьор да ни откара до летището в Денпасар за 80 000 рупии, ако помня добре. Таксито излизало около 100 000 рупии (питахме в хотела).
На летището се наложи да платим такса за вътрешен полет (до Джакарта), а после още веднъж плащахме такса за международен полет – това са таксите тип „напускане на страната”, но явно и „напускане на града”. Това не го пишеше по форумите, дето четохме предварително. Добре, че имахме малко повече рупии останали, които уж да изхарчим във free shop-овете.
В Джакарта отново смениха по никое време номера на терминала, от който щяхме да излетим за Истанбул през Сингапур. Полетът на Turkish Airlines закъсня с цели 3 часа – вместо в 19:30, излетяхме в 22:30. Опънаха една софра, докато чакахме вече твърде отегчено и предложиха кекс, питки с банан и напитки. Започна 15 часовият полет...
На летището се наложи да платим такса за вътрешен полет (до Джакарта), а после още веднъж плащахме такса за международен полет – това са таксите тип „напускане на страната”, но явно и „напускане на града”. Това не го пишеше по форумите, дето четохме предварително. Добре, че имахме малко повече рупии останали, които уж да изхарчим във free shop-овете.
В Джакарта отново смениха по никое време номера на терминала, от който щяхме да излетим за Истанбул през Сингапур. Полетът на Turkish Airlines закъсня с цели 3 часа – вместо в 19:30, излетяхме в 22:30. Опънаха една софра, докато чакахме вече твърде отегчено и предложиха кекс, питки с банан и напитки. Започна 15 часовият полет...
И малко лирично отклонение за пътуването на обратно и недоволството ми от Турските Авиолинии.
В самолета Джакарта-Истанбул сервираха храна, от която двамата с мъжа ми получихме жестоки стомашни болки. И много хора си върнаха телешкото, което явно беше причинителят, а си взеха риба. А на 15 часа полет със стомашни проблеми и седалки по средата на четворката е доста некомфортно. Пилотът не навакса и 10 мин дори, а ние разполагахме с точно толкова време, колкото беше закъснението, до връзката Истанбул-София. Надявах се да го забавят с 20-тина мин втория полет и някой любезен служител да ни прекара набързо (което се случи на летището в Джакарта, въпреки, че имахме смяна на авиолинии), но не би. Накараха ни да се редим на 3-4 опашки на истанбулското летище, коя от коя по-големи и все на хора с проблеми - сиреч бавно вървят. Не пожелаха да ни дадат ваучери за храна, след разправии ни казаха да дойдем след час и половина за ваучери за обяд и да се наредим пак на опашката. После се заядохме, искахме да си оставим багажа при тях (2 раници от по 8-10 кг) - отказаха и това. Почнахме да се разправяме, решението от тяхна страна беше - "Няма да ви вземем багажа. Ще ви дадем ваучери за закуска!" Съответно не можахме да се разходим в промеждутъка от 8 и половина часа между изпуснатия полет и втория вечерен, за който ни дадоха бордни карти, заради тежките чанти. Минавайки скенерите на път за транзитната зона, видяхме, че съвсем не е толкова лесно да се върнем отново на гишето на Turkish Airlines, но на инат се върнахме, за ваучери за обяд. И не, че толкова умирахме от глад, но бяхме бесни от отношението, от разкарването от опашка на опашка само и само друг да се занимава с теб. Един техен служител ми каза "Влез в онази стаичка да питаш", влизам, почват да ми се карат защо влизам. Нагледах се на различни случаи и казуси и на безхаберието на турските авиолинии, чакайки . На един мъж му презавериха билет за полет на следващия ден и едвам му казаха за безплатна нощувка. Явно са ги инструктирали да пестят пари от всичко. Забравих да спомена, че получаването на ваучерите за закуска и обяд ни коства по 1 час всеки (без да смятам висенето на опашката). Уплътниха ни времето с други думи.
Накратко казано това беше...Повече от 30 часа връщане до София, един единствен полет от 4 осъществени и 1 изпуснат с тях, излетя на време. Все си мисля, че не може точно ние да сме такива куцузлии....а и опашката пред гишето им не намаляваше, само се попълваше с пътници от пристигащи полети...
В самолета Джакарта-Истанбул сервираха храна, от която двамата с мъжа ми получихме жестоки стомашни болки. И много хора си върнаха телешкото, което явно беше причинителят, а си взеха риба. А на 15 часа полет със стомашни проблеми и седалки по средата на четворката е доста некомфортно. Пилотът не навакса и 10 мин дори, а ние разполагахме с точно толкова време, колкото беше закъснението, до връзката Истанбул-София. Надявах се да го забавят с 20-тина мин втория полет и някой любезен служител да ни прекара набързо (което се случи на летището в Джакарта, въпреки, че имахме смяна на авиолинии), но не би. Накараха ни да се редим на 3-4 опашки на истанбулското летище, коя от коя по-големи и все на хора с проблеми - сиреч бавно вървят. Не пожелаха да ни дадат ваучери за храна, след разправии ни казаха да дойдем след час и половина за ваучери за обяд и да се наредим пак на опашката. После се заядохме, искахме да си оставим багажа при тях (2 раници от по 8-10 кг) - отказаха и това. Почнахме да се разправяме, решението от тяхна страна беше - "Няма да ви вземем багажа. Ще ви дадем ваучери за закуска!" Съответно не можахме да се разходим в промеждутъка от 8 и половина часа между изпуснатия полет и втория вечерен, за който ни дадоха бордни карти, заради тежките чанти. Минавайки скенерите на път за транзитната зона, видяхме, че съвсем не е толкова лесно да се върнем отново на гишето на Turkish Airlines, но на инат се върнахме, за ваучери за обяд. И не, че толкова умирахме от глад, но бяхме бесни от отношението, от разкарването от опашка на опашка само и само друг да се занимава с теб. Един техен служител ми каза "Влез в онази стаичка да питаш", влизам, почват да ми се карат защо влизам. Нагледах се на различни случаи и казуси и на безхаберието на турските авиолинии, чакайки . На един мъж му презавериха билет за полет на следващия ден и едвам му казаха за безплатна нощувка. Явно са ги инструктирали да пестят пари от всичко. Забравих да спомена, че получаването на ваучерите за закуска и обяд ни коства по 1 час всеки (без да смятам висенето на опашката). Уплътниха ни времето с други думи.
Накратко казано това беше...Повече от 30 часа връщане до София, един единствен полет от 4 осъществени и 1 изпуснат с тях, излетя на време. Все си мисля, че не може точно ние да сме такива куцузлии....а и опашката пред гишето им не намаляваше, само се попълваше с пътници от пристигащи полети...
The End