Индонезия - приключения около Екватора (Част 2)

Ден 3

Другият ни шофьор Уаян също дойде навреме, имаше залепени цветни листенца (листенца от цветя) на ушите и традиционният и неизменен offering отпред на таблото на колата. Този offering е техният ежедневен индуистки начин да помолят боговете за добра карма. Представлява зелени листа прегънати по определен начин, образуващи нещо като плитка кошничка или във формата на цвете, а вътре се слагат цветя (само цветната част, без стъблото) и храна – най-вече ориз. Голяма радост е това за мравките. По принцип е много красиво и лично на мен ми допада като обичай, но постоянно човек трябва да си гледа в краката, защото масово ги редят по улиците. Опасявах се да не проявя неуважение, ако стъпя върху някое от тези без да искам.
 Понеже понятието време на Бали е много по-различно от нашето – там сякаш то е спряло, очаквахме, че няма да държат на точността, обаче ни изненадаха. Дори първите дни живеехме на оборотите, на които сме свикнали в България. Само че бързичко привикнахме към тамошното спокойствие. Хората не са изнервени, усмихнати са. Бедни са, но са усмихнати, гостоприемни, много приветливи. Радват се на малките неща в живота. Адски отдадени на изкуството – всеки на този остров се занимава с изкуство под някаква форма. Оказа се, че Уаян свири на няколко музикални инструмента,  участва в музикална група, както и в изграждането на скулптура и още много неща, които не успях да запомня. Удивително е!  Разказа ни, че по случай наближаването на тяхната Нова Година (23 март по хиндуисткия календар) имат традиция да се изготвят скулптури на определена тематика. Провежда се и конкурс, в който има парична награда за първите 3 места. А за изработването на една скулптура се обединяват няколко човека, които може да са от 5 до ....не знам до колко...групата на Уаян беше от 100-тина човека. Те си поделят разходите и времето, необходими за изготвянето й.  Както споменах, всеки се занимава с някакъв вид изкуство, независимо от професия.
Май много се отклоних... 

Първа спирка в Ден 3 беше Barong Dance. Уаян ни заведе в една амфитеатрална зала (с покрив, иначе открита) извън Убуд, където вместо 100 000 рупии, цената беше 80 000 (т.е. около $8).  Този Баронг е най-отвратителното представление, което съм гледала....Няма такава простотия... Първо не  е баш танц, ами си е нещо като музикален театър. Това не е проблем. Обаче такава липса на сюжет е просто покъртителна!!! Музикантите, които свиреха на техни традиционни инструменти отначало бяха интересни, с нестандартно звучене....това първите 10 мин. От 11-тата нататъка главата ми започна да дрънчи като църковна камбана по празници. А финалната сцена (която не беше изобщо описана в краткия преразказ на действията – на английски) беше някакво магаре, което по някаква причина го убиха и единия от човеците  седна отгоре му, после взе да врещи и се хвана за г*за, след което на магарето му щръкна...еди-кое-си, всички се опулиха, а еди-кое-си-то започна да пикае с една силна струя....Ей тази гледка ще ми остави отпечатък за цял живот, хора...Или аз съм много примитивна и не разбирам от изкуство, или балийският Баронг е твърде странен за моя вкус. Излязохме от театъра като маносани. Влизаме в колата и Уаян ни посреща въодушевено с искрящи очи и въпроса „Как беше?! Хареса ли ви?!” А ние единодушно с широки от ухо до ухо усмивки заявихме „Да, чудесно е!”. Не обичам никак да лъжа, тежи ми. Обаче как на този лъчезарен човечец, който толкова много се гордее с балийската култура да му кажеш, че това в нашите очи е супер простотия? Не искахме да го обидим... 

Следваща спирка –  Spring Water Temple – много красиво място, закътано между едни хълмчета. Уаян влезе с нас (каква голяма разлика с Раи...) и ни разказваше подробно всичко, което знае. Беше бомбардиран с въпроси, но се представи като истински гид. Многократно поема инициатива да ни снима заедно с мъжа ми. Хареса ни един често употребяван израз от него спрямо нас „Slowly, slowly”...хахаха, а ние нямахме търпение да видим това-онова, да научим повече неща...Точно над храма, „кацнала” на едно хълмче е някаква правителствена резиденция, която дори Барак Обама е посетил. (брей-брей)

След Spring Water Temple посетихме плантация за кафе и различни други култивирани растения. За мен като домакиня беше наистина интересно да видя какво представлява ванилията преди да си я купя във вид на бяло прахче от супермаркета. Бяха ни предложени безплатно мостри на различни видове чай и кафе. Индонезийското кафе е наистина вкусно не само в тази плантация, но навсякъде, където пихме такова. А в самата плантация решихме да опитаме от това толкова спрягано за най-скъпото кафе, а именно – изаканото от онези симпатични животинки мангусти - ето и снимка на самата животинка:

Честно казано не подозирах за съществуването на това кафе преди да се подготвя теоретично за пътуването до Бали. Видя ми се леко извратено да ровичка някой в изпражненията на животинката, за да търси зърната кафе, после да ги пече, да ги обели, да ги смели и да направи топла напитка от тях. Питах кой всъщност пръв се е сетил за тая работа? На кого пръв е хрумнало да мине тези процедури и да изпие резултата накрая? И бихме ли го нарекли гений?! Чашката от това екзотично кафе е евтина на Бали – 50 000 рупии, но лично на мен не ми хареса – кисело е на вкус. Какаото беше едно от вкусните неща, но като влязохме в магазина към самата плантация, видяхме, че всъщност цените са по-високи от нашенските магазини. Реших, че особено с единствено ръчния ни багаж, е съвсем безсмислено да мъкна нещо от там, като мога да си намеря продукт с добро качество (дори да не е от Бали) на по-ниска цена от БГ. 

Поехме към езерото и вулкана, носещи едно и също име – Батур . Ако кажа, че гледката е прекрасна ще се повторя и потретя, но си е истина. 

И въпреки смръщеното и леко дъждовно време, извадихме късмет и облаците, обгръщащи върха му, се раздвижиха и той блесна с цялата си величественост пред нас. Обядвахме в заведение на терасата на нещо като парапет, надвесен буквално над един огромен склон и гледайки право вулкана. Тъй като Уаян се представяше до момента перфектно (ще спомена по-късно и че ни спести около $120), го поканихме да обядва с нас за наша сметка извън уговорката за заплащането. Той се трогна истински.

Яздихме 30 мин слон – ей такова животно не бяхме яздили до момента. Имах усещането, че всеки момент ще се изсипя от гърба му. Яздене не е точната дума, по-скоро се возихме на пейка, завързана за гърба му. А шофьорът на слона беше един адски дружелюбен и приветлив суматренец....как се нарича човек, родом от о. Суматра?! Той ни разказа, че оригинално не е имало слонове на о.Бали, пренесени са от о.Суматра. А пък едно от индуистките божества – Ганеша се изобразява точно като слон. С други думи важно е било на Бали да се докара някой и друг слон. Имаше фотограф, който ни направи снимки, които по никакъв начин не бихме могли да пресъздадем с нашия фотоапарат (все пак бяхме отгоре върху него). Хвана страхотни пози, докато слонът правеше разни номера. След това за голям формат снимка (не мога да цитирам см), извадена на фотохартия ни искаха 300 000 рупии!!! На финала спазарихме всички снимки да ни ги прехвърлят на USB памет за 200 000. Едва ли е най-голямата далавера на света, ама толкоз успяхме.

Последната забележителност за деня беше Tegalalang Rice Terraces .Селцето Tegalalang се оказа сравнително близко до Убуд. Не прекарахме много време там, но оценихме по достойнство тази красота, създадена съвместно от природа и хора. Много държах да го посетим.

Ще приключа с това Ден 3-ти, но ще разкажа малко и за приключенията покрай организирането на трансфера от Бали до Гили Траванган и обратно - важен опит, който би бил от полза на някой пътуващ.Оказа се много по-сложно, отколкото си представяхме. От хотела бяха достатъчно любезни да ни предложат съдействие, но още по предварително разменени и-мейли, ни обясниха, че ако си организираме това на място, няма да има проблем с местата - супер. Само дето се оказаха няколкодневни разправии и главоблъсканици. Първоначално се насочихме към вариант fast boat и по-конкретно компанията Gili Cat. Лодката прилича на нашенските комети, които се срещат по Черно Море и р.Дунав. От Бали се тръгва от пристанището на Padang Bai, до което се пътува известно време с бусче - трансферът се поема от самата фирма за превоз. В интернет имахме информация, че от Гили Траванган тръгва лодка в 9:00 сутринта, а полетът ни от Денпасар до Джакарта беше в 15:50 ч., което беше екстра. Но на място се оказа, че лодка в 9:00 от Траванган НЯМА, единствено в 11:30, пристига се в 13:00 на Padang Bai, Бали, а от там до летището е около 2 часа с кола. Елементарната сметка показа, че шансът да закъснеем за полета е огромен, а от там и да изпуснем всички останали полети по веригата. Притеснихме се. Започнахме да проучваме опцията да си хванем самолет от летището на о.Ломбок, съответно да си организираме някакъв вид трансфер (лодка до Ломбок и после кола) до летището. Влязохме на сайта на летището да си купим билети и какво се оказа - отстрани в една колонка за коментари на една от авиокомпаниите - Мerpati Airlines с големи червени букви пишеше Unreliable. Другата авиокомпания, която ни устройваше като време (тук цени вече изоообщо не се гледаха, макар че самолетният билет беше по-евтин от този за бързата лодка) беше Lion Air. Там всичко изглеждаше наред, докато не се оказа, че сайтът не приема нито една от международните карти за разплащане, които имаме - 2 кредитни и една дебитна карта. Реших да звънна по телефона до авиокомпанията. Попаднах на Кол Център, който любезно ми каза "For English press еди-що-си", press-нах аз и започнах баааавно и отчетливо да обяснявам, че искам да си купя билети, ама не ми приема кредитната карта. А отсреща след конфузно мълчание един женски глас каза "Do you speak Bahasa?!". Е, аз ако говорех Бахаса, щях ли да натискам за английски, бре?! И тя ми вика, че не говорят английски и да съм се обадела в Синагпур, щото там имало по-голям шанс някой да бърбори на този чуждоземен език. Щях да припадна. И със самолет не можехме да пътуваме...Е, остана варианта двупосочен билет за Gili Cat и молитви към всички налични на острова божества. Цената за такъв двупосочен билет е около $120/човек.
Тук идва и намесата на Уаян. Първо ни предложи, за да не рискуваме излишно, да отменим едната нощувка на Траванган за сметка на нощувка близо до Денпасар и летището, впоследствие ни препоръча хотел Jati and Home Stay в Санур. Толкова логично и все пак що не се сетихме първи? Също каза, че негов приятел е собственик на друга компания за fast boat превози, а той поработва и за тях също, та ще ни уреди цена за 2 двупосочни билети за $120 долара - наполовина. В този момент се обади българското съмнение дали всичко е легално. Подходихме скептично, но всичко се оказа наред, просто компанията е Sea Marlin и незнайно защо са съгласни да ни продадат билети на половин цена. По-късно разбрахме, че има много офисчета или направо представители на улицата, от които също може да си купи човек много по-евтини билети, дори нашата цена не беше най-ниската. Но, ако не беше Уаян (да е жив и здрав) щяхме да кихнем $240. След като ни спести такава сума, решихме, че ще има и за още 1 ден да го наемем и да си позволим някои други неща. Уговорихме Уаян за Ден 5. 

Ден 4 

Той е твърде къс откъм разказ, защото беше отделен на предимно тривиални действия – купуване на подаръчета за близките, плащане на билета за бързата лодка...Но имаше и нещо интересно – ходихме на масаж. Обаче си избрахме едно много евтино място, близо до Гората на маймуните и получихме традиционен балийски масаж на цяло тяло за 60 000 рупии или малко над $6. Местенцето беше мизерничко, чаршафите не бяха прани ...скоро, обаче масажът беше много добре!  Като преживяване нямаше общо с нашенските хубавички, спретнати и луксозни спа центрове, където тиха и успокояваща мелодия те отпуска допълнително. Вместо това имаше едно помещение, масажни легла, отделени с перденца, вратата на помещението – широко отворена, а отвън на купчина пясък един петел се съдира да кукурига. Добре, че по едно време небето се разпори и се изсипа дъжд като из ведро, та петелът временно се покри някъде. Както споменах, обаче, масажът ни хареса. Няма да пропусна да отбележа наличието на тоалетна – в самата „стая” и представляваше просто нещо като параван, защото отгоре нямаше покрив или грубо казано всички звуци от т.нар. тоалетна се пренасят и в помещението...не, че сме чули нещо – всички много внимаваха! 

Общо 3 вечери вечеряхме в ресторант Laka Leke, който е на същите собственици, като хотела ни и се намира от „нашата” страна на Monkey Forest. Мястото е изключително приятно. В някои от дните има танцувална програма (има си сцена), за която не се плаща допълнително билет, ами надценката на вечерята е 21% вместо 15%.  Трябва да призная, че танците бяха хубави, въпреки че някои герои от Barong-а, се срещаха и в тези танци (символът на лошото – Rangda например). Даже и аз се пофръцках на сцената на края, но въртенето на опулени очи хич не ми се отдава. Един единствен недостатък има този ресторант – конкретна сервитьорка, която за наш ужас ни сервираше 2 от 3-те вечери. Тази жена е способна да изгони всеки, обзалагам се. Такова досаждане през цялата вечер! Нито можеше да се насладим на програмата, нито да си хапнем на спокойствие. В момента, в който пуснеш за секунда вилицата, тя изниква от тъмното и с мазна усмивка пита „Finish?”, а ти си изял едва половината, да речем....и така около 10-15 пъти за една вечер...

Ден 5 

Започнахме обиколката с Ulun Danu Beratan Temple – очарователно място! 

Част от храма е в езерото,  улучихме някакъв религиозен празник отново, защото имаше много хора, дошли да се помолят. За първи път видях и вид свещеници – 3 броя. Уаян обясни, че доста хора се вдигат и от Денпасар само, за да изпълнят ритуала в този храм. 

Има чудесно аранжирана градина, в която се намира и будистки храм – отново пример за мирното безпроблемно съжителство на тези 2 религии. Единственото, което лекинко ме смути беше пикаещите музиканти в градината...явно е нормално, не знам...задигнаха си полите (мъже-музиканти) и айдееее...

Уаян разказваше с неприязън за мюсюлманите на острова. Това беше голяма изненада за мен, все пак Индонезия е най-голямата мюсюлманска страна в света, а местните не харесват мюсюлманите! Каза, че има 2 типа хора, изповядващи исляма – „ал кайда” и другите не ги запомних. Разказа, че не са хубави хора, а пък около месец преди Рамазан Байрам зачестяват много кражбите, за да имат мюсюлманите средства да се приберат по родните места за празника. Дори Уаян е пострадал от такъв индивид – взели са му назаем мотора и не са му го върнали. А когато полицията го намерила, все пак, се наложило да го откупи за около $400!

Следваща спирка – езерата Buyan и Tamblingan – сигурно са много красиви...ние случихме такава...мъгла да я наречем, сякаш облаците се бяха объркали с няколко хиляди км и бяха слезли на земята. От време на време се разсейваха за мъничко, колкото да видим бегли очертания и че да, там наистина има езера...А горичката под мястото, от където наблюдавахме, е дом на такива ужасяващи змии, че Уаян щом спомена, ми идеше да се метна бързо, бързо в колата.

По пътя видяхме спиращи дъха гледки! То не е природа, ами чудо! От определен ъгъл се виждаха подредени 3 вулкана, сред които Batur, който вече видяхме и Agung – най-високият и все още активен.

Стигнахме до оризовите тераси Jatiluwih (Джатилюи се чете) – най-големите по площ на острова. Вече не ми останаха синоними на „красива”, „прекрасна”, и „спираща дъха” гледка и природа. 

Само дето и Човекът доста труд е хвърлил в оформянето на тези тераси. Най-евтин е белият ориз, той става за 3 месеца и може да се сее 3 пъти за 1 година. Останалите не ги запомних, но на  Jatiluwih се отглеждат още жълт, черен и червен ориз. По-късно от супермаркета си купих 1 пакет червен ориз, произведен именно в Jatiluwih. А зеленият цвят, който се вижда на снимките е толкова наситен и толкова....неонов, че ни беше зададен въпроса дали не са обработвани по някакъв начин – е, не са, просто зеленото е такова на Бали. Това оризово поле е най-голямото на острова.

И последно – Pura Taman Ayun. Колкото и да си приличат храмовете, всеки се различава с нещо съществено от другите. На този нямаше много посетители, разгледахме го спокойно и си тръгнахме на обратно, за да сколасаме за следобедния чай в нашия хотел, придружен винаги от вкусно кексче. 

Прибрахме се и се приземихме край басейнчето на х-л Alam Shanti, помързелувахме, топнахме се в топлата водичка и изпихме блажено чайчето. Трябваше да стегнем багажа с носталгични чувства, защото на другия ден сутринта поемахме за Гили Траванган.

следваща страница