Ден
12
Ден 12 беше предвиден за обиколка на т.нар.
историческа част на столицата, където има доста храмове и пищен дворцов
комплекс. Служителите на рецепцията бяха невероятно услужливи и се оказа, че са
подготвени за всякакви въпроси. Снабдиха ни с карта (на летището бяхме се
почерпили с една вече, но и тази беше добре дошла) и ни разясниха подробно как
да стигнем, където желаем. Оказа се, че сме буквално на 5 мин пеша от последната
станция Wongwian Yai
на една (от две) линия на Skytrain-а,
който там се означава с абревиатурата BTS.
Това е гледката от едната и от другата страна на надлеза при Wongwian Yai.
Линиите са Silom Line и Sukhumvit Line, нашата беше първата.
Това влакче във въздуха беше основното ни транспортно средство следващите дни,
защото за където и да бяхме тръгнали, обиколката винаги започваше от Wongwian Yai. И така обясниха ни, че
трябва да хванем BTS
за 2 спирки, слизаме на станция Saphan
Taksin,
вървим 5 мин (ако има и толкова) пеша и сме на централното пристанище на река Chao Praya, от където срещу билет
за 15 бата си хващаме нещо, като водно автобусче, което ни кара нагоре по
реката до историческата част на града. "Автобусчето" има няколко спирки (съвсем,
като обикновен автобус) и беше най-бързото средство за придвижване до двореца
от нашата локация поне. Бързичко се ориентирахме на станцията на BTS, има 1-дневна карта, но нашите дни
минаваха предимно в обикаляне на самите забелжителности, не толкова в пътуване
до тях и простата сметка показа, че най-изгодно е да си купуваме единични
билетчета. Цената за влакчето зависи от отдалечеността на десетинацията. И
така...озовахме се на централното пристанище или поне така пише на картата. Още
щом приближихме, ни нападнаха едни униформени служители. Казвам униформени,
защото всички бяха облечени еднакво, е, не с костюми, но и длъжността им не го
предполага. Един младеж започна да ни агитира да си купим билети за корабчето.
Всичко изглеждаше наред, докато не ни каза цената – 150 бата! Брех...в първия
момент човек си мисли дали в хотела не сме чули добре и не сме изтървали една
0-ла при слушането...или пък рецепционистките не са я изтървали при
говоренето....знам ли...една 0-ла разлика. Обаче ние казахме, че искаме билети
от 15 бата. Момъкът се учуди, че изобщо сме в час с ценорапзиса, каза, че не е
такава цената, 150 е...ама ние продължихме да настояваме на своето и накрая
измърмори, че имало такова корабче, дето вози за 15 бата/човек, ама минавало
много рядко, следващото щяло да дойде след около час и ако не се чакало
толкова...ала-бала. Пълни глупости! След има-няма 10-тина минути вече се бяхме
качили на въпросното плавателно средство, дето трябвало да дойде след час.
Само, че не беше толкова лесно. След като обезкуражихме младежа, че ще успее да
ни измъкне парите, отидохме на една будка за билети. А жената вътре, като
разбра, че търсим евтинкото, само дето не ни наби. Намръщи се, като буреносен
облак и ни се скара, че се купуват на място в самото корабче. По-късно се
оказа, че тази возия за 150 бата ти давала право в рамките на 1 ден да слизаш и
да се качваш на спирките, колкото си пожелаеш, нещо като концепцията на Big Bus. Само, дето
изпълнението е напълно безсмислено. Човек физически няма да успее да се качи
10 пъти на корабчето, че да избие цената на билета. Докато чакахме,
видяхме колко е замърсена реката...плуваше мъртва риба дори. Така...качихме се
на борда и отплавахме. По едно време започна да обикаля една тайландка,
вероятно кондуктор и да събира пари. Билети не даваше (естествено! Пък после ще
си говорим за укриване на данъци), аз бях заделила точно 30 бата и си ги държах
в ръка, но тази жена не знам защо не припари до нас. Погледна ни и ни подмина!
За нас беше тотална загадка, ама пък няма да я гоня да й давам пари, я. Е,
по-евтино от това нямаше как да излезе! Слязох си с 30-те бата в ръка. На
едната карта, която бяхме взели, имаше чудесна схема на маршрута на корабчетата
по Chao Praya River.
Отбелязани са всички спирки, като до всяка от тях има малки цветни
флагчета, защото корабчетата плават под конкретен цвят флаг и не всички цветове
спират на всички пристанища. Ние бяхме в оранжево. По протежение на реката се
видя голяма мизерия, някои сгради изглеждаха полусрутени, а имаше признаци, че
вътре живеят хора. Къщичка, изградена върху пилони над реката, се беше килнала
застрашително на една страна, защото единият пилон се беше счупил.
Изобщо...от
първоначалното „Уау!” не беше останало почти нищо. Пък и толкова нагло се
опитаха да ни излъжат на пристанището! Имаше и интересни гледки от корабчето, разбира се, например на Wat Arun.
Слязохме на спирка N9 – Tha Chang, тя е номер 9. Поогледахме се, почудихме се накъде
да хванем и в началото сбъркахме посоката. Тротоарът беше превърнат в
импровизиран пазар с масички или килимчета, наредени от двете страни, така че
почти няма от къде да се мине. Един човек продаваше използвани маратонки (сега
коя употреба поред не мога да кажа), които освен, че бяха мръсни, бяха много
скъсани. Замислих се...щом има продавач, сигурно има и купувач. Тъжно. Иначе имаше и какво да загледа човек, щом се
сдобих с плетена дамска чанта за 200 бата най-неочаквано. Жената обясни с жестове,
че тя я е изработила, пък дано да е вярно. Не сме се пазарили за цената й.
Започнаха да ни нападат разни тайландци с неясни помисли и бързо се изнесохме,
след кратко лутане, уцелихме вярната посока и аха преди да приближим до нас
дойде един местен, който изглеждаше облечен подобно на охраната на двореца. А
може и да е бил действително такъв, така и не разбрахме, защото повече не го
видяхме. Дойде и предложи да ни помогне. Каза ни, че ей там е входа, обаче в момента тече едночасова церемония и пускат само
местни вътре за службата, да се помолят, забранено е за туристи в този 1 час.
Показа ни на картата, която бяхме разгънали, други храмове сравнително наблизо,
които са безплатни за посещение и каза, че срещу 40 бата можем с тук-тук да
отидем до тях, хем да убием времето, докато не може да се посети дворцовия
комплекс. И ние, като рибки, клъвнахме.
Това май беше най-голямата прецаквация в Тайланд. Уж бяхме чели, какво сме
чели, не знам, но 2 важни съвета към всички заминаващи:
1. Не
се доверявайте на местни, които любезно ви предложат помоща си да ви ориентират
или да ви помогнат с нещо друго – винаги имат задна мисъл.
2. Не
се доверявайте, ако ви кажат, че даден храм, дворец или каквото и да е, не
работи, защото било затворено за...церемония да речем.
Та видя ни се малка сумата от 2 лв, за да ни закарат
до 2 храма, докато мине времето и се качихме в тук-тук.
Попаднахме в матрицата.
Една камара народ за свързани с далаверата, която се откри пред очите ни и
която трябваше да предвидим. Бяхме чували за нея, но не осъзнахме как се
хванахме на въдицата. След като видяхме първия обещан храм, нашето такси се
озова най-неочаквано пред магазин, в който настоя да влезем и да разгледаме.
Накратко казано шофьорът на тук-тук-а има уговорка с 4-5 магазина. Ако им
заведе клиенти, получава печат и срещу всичките печати, пълни безплатно
резервоара. Тия 40 бата остават чиста пара, само не знам колко взима този, дето
ни пързулна пред двореца. Посетихме 2 храма – Saket (Golden Mount) и Benjamabophit.
 |
| Saket |
 |
| Saket |
За сметка на това
спряхме в 2 магазина за костюми и 2 бижутерии. Спомнихме си предупредителната
табела в нашия хотел, която гласеше да не купуваме бижута от където и да е,
защото има страшно много измамници и
нищо чудно да се сдобием с ментета на солена цена. Даже пишеше и да се
сигнализира полицията, но номерът не го помнехме така или иначе. Във вторият
магазин за костюми преживяването беше доста неприятно. Още от влизането някой
служител се залепя за теб, то е ясно. Но на всичкото отгоре ни посрещна с
въпроса „Какво търсите?”. Глупакът е съвсем наясно, че ти нищо не търсиш и си
доведен в мизерната му дупка не по своя воля, обаче беше изключително нагъл.
След като видя, че си погледнахме часовниците, се скара, ако няма да купуваме
нищо, да се махаме, беше видимо ядосан. А иначе рекламират, че ушиват всичко за
не знам си колко часа по модели на Армани и еди-кой-си дизайнер. Модели в
най-добрия случай гледаш на картинка в някой каталог. Точно каталог поисках на
едното място (за да убия малко време в разглеждане) и нямаха. Но нямаха и ушити
мостри. Може би трябва да си самият дизайнер, не знам....Питах аз колко струва
дамска риза – 70 лв. Ми мерси. Ако по принцип нося Армани, сигурно ще ми се
види голяма далавера, де да знам. Питахме шофьора колко трябва да се задържим на всяко
място, за да е доволен – 5 мин., отвърна. Измисляхме различни оправдания, също
въпроси, защото тия 5 мин. се точеха ужасно бавно. В първата бижутерия беше
лесно – ходихме по отделно до тоалетна и времето мина. :) Обаче нататък с тези
лепки продавачите не беше лесно. То не бяха уговорки мъжа ми да ми купи злато,
рубини, диаманти и какви ли не скъпоценности с невероятна отстъпка,
естествено. Предлагат ми пръстени, казвам, че не нося. Злато – не харесвам,
обеци – с твърде голям камък са за моя вкус или пък с твърде малък...въображението
трябва да му работи на човек. Или пък започваш да искаш нещо, която го нямат.
Разиграва се един театър, не си е от работа. Минахме и втория храм и взе да ми
омръзва от храмове. Почнаха да ми се сливат нещо. Аз крайно неподходящо бях с
лятна рокля и навсякъде се загръщах с пареото. Обаче на Grand Palace
не можеше да мина с него. Някъде около обяд се засилихме да влизаме. Входът е
400 бата на човек, но има строги изисквания за облеклото, които са колкото да
ти вземат парите май...с надеждата, че няма да върнеш взетите под наем дрехи
навреме и сумата ще остане за тях. Мъжете трябва да са с панталони под коляното,
на жените не трябва да се виждат глезените, рамената и не бива да са с дрехи,
които прозират. Всяка дреха се наема срещу депозит от 200 бата, ние имахме
нужда от 3 части – горно и долно за мен и дълъг панталон за мъжа ми. Но държат
да разполагаш с точна сума, защото не връщат ресто. Да, ама ние
нямахме..оставихме банкнота 1000 бата и се надявахме да ни я върнат.
Служителката защипва парите с кламер за твоята разписка, дава ти копие, после,
като се връщат дрехите, получаваш печат до съблекалните, удостоверяващ връщането, а жената на бюрото в близост, намира точно твоята разписка с твоите банкноти и ти
връща тях. Тъй че няма проблем. Само трябва да се върнат дрехите преди 16ч., до
колкото помня, иначе губиш парите. Премених се с една уникална пола и още
по-невероятна риза с къс ръкав, който ми стигаше почти до лакътя. Всичко е един
размер и е носено от някой преди теб. Само се надяваш да не се е потил много.
Хахаха. Моите дрехи поне в това отношение бяха ок. Е, полата си я омотах 2 пъти,
тя беше от дебел плат и с моята собствена рокля отдолу се сварих, а в ризата
можех да се пъхна 2 пъти, но....Мъжът ми пък се наложи да чака някой да се
върне от обиколка и да остави панталон, защото бяха свършили. Една чужденка
беше с панталон 7/8, т.е. виждаха й се глезените и я върнаха. Моите също се
виждаха, защото полата е скроена за по-ниски жени и на мен ми беше късичка, ама
нали съм дала 200 бата наем, не ме върнаха. Простотия. Уважение към Буда, ама
само, ако си си платил. След, като си взехме дрехи, решихме, че ще си наемем
екскурзовод. По принцип има още на входа и си предлагат услугите, въпросът е да
се спазари човек. Започна разговор с един дядо. Сумата, която ние давахме беше
400 бата, той искаше 600. Свали до 500, но ние не отстъпвахме и той като почна
– каква била тая цена, той от не знам си колко години бил гид, това била цена
от преди 10 г. и мене почна да ми кипва. Да бъдели 400 бата, ама накрая
да му дадем още, като бакшиш...Казах на мъжа ми „дай да ходим”, а дядото се съгласи. Обаче съгласи се и почва да мърмори по пътя. Аз накрая му се
поскарах, че като не иска – много му здраве. Не може да ми обяснява каква сума
оставят австралийци или туристи от друга народност. Хората са различни, идват
от различни страни с различен стандарт на живот и ако не му изнася, да не се
занимава. След като всичко е въпрос на пазарене, човек трябва да е готов, че
веднъж ще вземе повече, друг път – по-малко. Той каза „Да, да, така е, прави
сте” и повече не обели дума. Лошото е,
че тъкмо минахме чекирането на билетите на входа и ни раздадоха по една карта с
разположението на сградите в комплекса и кратко обяснение към по-важните
сгради. От дядото почти нямаше нужда. Ако знаехме, че ще ни дадат такова нещо,
нямаше да си наемаме гид. Притеснявахме се, че само ще гледаме без да разбираме
кое какво е, а то се оказа, че няма такава опасност. Ама свършено вече. Поне ни
поснима заедно с мъжа ми. Голяма забележителност е “The Emerald Buddha” , намира се във Wat Phra Kaew на територията на
комплекса. Изработен е от къс зелен нефрит, а не смарагд, както предполага
името му, висок е около 45 см, не дават да се снима в храма, единствено с
голямо приближение на фотоапарата може да се щракне отвън. Облечен е в дрехи от
злато, които се сменят 3 пъти в годината според 3-те сезона. Тук ме хванаха
неподготвена – мислех, че имат 2 сезона, а те се оказаха 3 – лято, дъждовен
сезон и зима. Всичко на всичко в дворцовия комплекс да сме прекарали максимум
час и половина. Ето малко снимки:
На билетната каса ти дават 3 билета, но никой не
обяснява за къде са точно другите 2. Гидът спомена, че не били в рамките на Grand Palace, ами някъде по-далече,
но пак не разбрахме къде. На единия билет пише „Ticket to The Pavilion of Regalia, Royal Decorations and
Coins”,
а на другия – “The Entrance
Ticket To Vimanmek Mansion Museum, Support Museum Abhisek Dusit Throne Hall,
Sanam Chandra Palace”. Последният е валиден 7 дни след
закупуване (има печат с датата на него). Така или иначе времето ни беше
ограничено – 3 дни в Банкок и нямахме време за размотаване. Тези билети
останаха неизползвани.
След Grand
Palace
се насочихме към Wat Pho (the Temple of the Reclining
Buddha) . Той
е съвсем близо до двореца. Някакъв тайландец ни нападна пак да ни обяснява, че
бил затворен за 1 час баш сега, заради церемония, ама тоя номер минава максимум
веднъж. Влязохме си без проблем срещу 100 бата на човек. Там се намира
най-големата статуя на легнал Буда – 46 м.,позлатена е, а и самият храм, където
е разположен, е най-големия в Банкок. Стъпалата на статуята са дълги 3 м. и са декорирани
с илюстрации от седеф. Типично по тайландски храмовете и статуите в тях са
много пищни, та чак разточителни. Непременно трябва да отбележа, че ме
премениха в зелен пеньоар, като масата жени, а обувките по изключение вместо да
ги изоставим някъде на входа, ги прибрахме в торбички и ги метнахме на рамо.
Казах на мъжа ми, че ако съм пред него в тълпата, не ми е ясно как ще ме познае
по зеления пеньоар в гръб....В друга от сградите пък ме премениха с лилава пола
и някаква кърпа с лилави мотиви (бях облечена в тон)...Пообиколихме храмовия
комплекс, той се оказа доста голям наистина. Уморих се доста и съвсем ми
втръсна.
Решихме, че ще пресечем Chao Praya River и ще отидем до друг
храм, който изглеждаше много интересно от далече – Wat Arun. Но
времето реши отново да се разваля и тъмни облаци застрашително покриха небето.
Хванахме лодка до отсрещния бряг срещу 3 бата/човек, а на връщане даже май беше
по 2 бата. На касата се оказа, че трябва да се плати за дрехи отново, но този
път не са под наем и не връщат банкноти. Почна да ми писва от това обличане и
събличане. Нa всичкото отгоре можеше да се окаже, че тъкмо платим и ни запука
някой дъжд, а няма покрив или поне навес, където да се скриеш. Снимахме Wat Arun без да влизаме в обсега
на нуждата от билети и се върнахме обратно през реката.
Решихме, че ще се върнем с метро (с абревиатура MRT) и после BTS, тъй като първата спирка на
метрото изглеждаше сравнително близко за ходене пеша, пък и щяхме по пътя да
потърсим местенце за хапване. Тръгнахме по Mahachai Rd.
Ето какво забелязахме, минавайки покрай ограждащата стена на Wat Pho:
 |
| българското знаме |
Спирахме, за да
слагаме и махаме дъждобраните и вървяхме, вървяхме, вървяхме, а наоколо нито заведение,
нито спирка на метрото. Накрая тъкмо започна да вали и се мушнахме в заведение,
което имаше европейски вид, поръчахме тайландска храна. Странното е, че видях
малко дете да спи без каквито и да е удобства, като въглавница или завивка
върху дървения тезгях зад нещо, като бар. Като излязохме, дъждът си валеше и
отново тръгнахме в посока към метростанция Hua Lamphong. По пътя пак мизерия, хора, насядали по
мръсните ъгли на тротоарите...Отново вървяхме много и вече леко притеснени
започнахме да питаме накъде е. Наложи се няколко човека да ни упътват, защото
освен, че картата се оказа неточна, течаха ремонтни дейности на площада пред Hua Lamphong, а обозначението за
метростанция беше толкова невзрачно и скрито зад разни табели, че беше почти
невъзможно да го намери човек без лутане. Последният човек, който ни помогна с
посоката беше полицай и дори спря движението на автомобилите, за да пресечем
близката улица. Много се впечатлих! На входа на метрото се минава през
детектор, а чантите биват проверявани (набързо) за съмнителни вещи. Още преди
ескалатора има закачени найлонови калъфи за чадъри, за да може водата от дъжда
по чадъра да се изцежда в калъфа, а не на пода в градския транспорт или на
спирката – хитро. Ние кръстихме въпросните продълговати калъфи –
„презервативите”. И колкото и брутално да звучи, набутахме мокрите дъждобрани
вътре. Не беше лесно, но с определена техника и малко повече търпение първия
път, се получава бързичко. А гледката на розов и жълт дъждобран, напъхани в по
един такъв „презерватив” е меко казано интересна. Слязохме на станция Si Lom, за да се прехвърлим на BTS. Оказа се, че отвън около
въпросната станция има KFC,
McDonald’s, Starbucks….все заведения, на които в Банкок ние
доста се зарадвахме. Прибрахме се в хотела и помолихме за напътствия къде да
отидем следващата сутрин да си хванем влак до Ayutaya – старата столица на
Тайланд (бивш Сиам). А те освен, че ни обясниха къде е жп гарата, извадиха лист
формат А4 с разписанието на влаковете. Този, потеглящ в 8:27 ч. и пристигащ в
10:20ч. изглеждаше подходящ. По познатата схема приготвихме моята раница за
еднодневна екскурзия и след поредната доза ледена-вряла вода се трупясахме в
леглото.
Ден
13
Рано сутринта хванахме BTS, сменихме с метро на станция Si Lom и стигнахме до Hua Lamphong, където беше и самата
жп гара, малко преди 7:30ч. Метрото има изход съвсем до гарата и следвайки
табелите не е трудно човек да се ориентира. Предварително знаехме, че има 3
класи в железопътния им транспорт. Най-евтината е 3-та, там няма запазени
места, качваш се и ако има къде – сядаш, ако не, пътуваш правостоящ, няма
климатик. Във 2-ра класа билетът ти дава конкретно номерирано място и вагонът е
климатизиран. Купихме си такива билети за 245 бата всеки. Оказа се, че точното
време на тръгване е 08:20ч., а на пристигане – 09:39ч, разстоянието между двата
града е 75км. Почакахме известно време на перона, докато пристигне композицията,
натоварихме се и потеглихме. Аз лично умрях от студ с този климатик. Завих се с
пареото, свих се на топка и се опитах да дремна. Понеже Аютая не беше последна
спирка, нагласихме аларма за събуждане за всеки случай. Добре, че беше мъжа ми
– алармата си звъни, аз си спя...идилия. Скокнахме на перона в Аютая и се
запътихме към сградата на самата гара. Веднага ни нападнаха шофьор(к)и на
таксита и любезно предлагаха да ни ориентират. Както казах, обаче, човек трябва
да си има едно на ум, когато тайландец предлага помощ по собствена инициатива.
Имаше бюро Information,
но там не говореха английски. Затова пък имаха карта на старата столица с
отбелязани забележителностите на нея, взехме. Зад гарата има широка улица и
като я пресече човек, в една от пресечките
(буквално срещу гарата) може да си наеме велосипеди или мотопеди, за да
обикаля с тях. Автомобили там поне нямаше, а и никъде не видяхме. Е, остава
опцията с тук-тук. Имаше 2 цени – за половин ден (до обяд) или за цял ден.
Кофтито е, че не е за брой часове (например за 4 часа и за 8 часа), а разделението
се отнася до времеви интервал. Ние едва ли щяхме да успеем да приключим до обяд
и се наложи да наемем 2 моторчета за цял ден на цена около 200-300 бата.
Колелетата са по 40 бата, но откровено казано това е доста по-бавен и
изморителен вариант. Ако човек не е сигурен, че ще се справи с времето или
умората, по-добре да инвестира в мотопеди. Представихме документ за самоличност
– моята шофьорска книжка свърши работа, преснимаха я, сложих един подпис върху
копието и ни дадоха превозните средства. Да се обиколят всички руини за един
ден е невъзможно. Човек трябва да подбере тези, които са най-запазени и/или
най-интересни и да се съсредоточи върху тях. Нашата първа спирка решихме да е
най-далечната, предвидена за посещение – Wat Chaiwatthanaram. Намерихме
го лесно, мястото ни хареса страшно много! Тревата беше в страхотен зелен цвят,
на чийто фон останките изглеждаха величествено! Разбира се страхотното време
помогна гледките да са още по-красиви и контрастни.
Разбрахме, че наскоро е
имало наводнение, което сериозно е повредило това, което е останало от сградите
и стените, голяма част от тях са се
наклонили и беше затворено за посещение
във вътрешността, но дори само гледката от към паркинга си заслужаваше ходенето
до там. Изработен е макет на целия комплекс, както е изглеждал в оригинал и
смея да твърдя, че за времето си е бил колосален и наистина смайващ
посетителите.
Следващото място, на което спряхме, беше Chedi Sri Suriyothai. Съвсем
неочаквано открихме, че пътят на картата до там е в ремонт и пообиколихме преди
да открием как да достигнем желаната точка. Самото място изглеждаше тотално
безлюдно. Спряхме пред сграда съвсем близо до позлатената островърха сграда.
Обедното Слънце припичаше и се скрихме за малко на сянка под единственото дърво
на хоризонта. А във въпросната сграда се оказа, че има някаква баба, с която
разменихме усмивки и поздрав. Имаше тоалетна, което е голям плюс, а в стаите се
помещаваше музей, на който хвърлихме поглед съвсем набързо. Общо взето мястото
не беше нещо особено и бих го пропуснала, ако знаех какво представлява.
След
това спряхме при Wat Lokayasutharam. Статуята
на Буда не беше покрита с оранжев плащ, като на повечето снимки от гугъл.
Предложиха ни да си купим лотуси, които да оставим на божеството, ама айде
сега...не сме будисти все пак. А и нещо ми подсказваше, че едни и същи лотуси
се плащат и оставят от няколко туристи.
Като цяло в Аютая имаше доста малко
туристи.
Най-много време прекарахме на Wat Phra Si Samphet, там
явно е най-известното място за посещение, защото имаше огромен паркинг и немалко спрели автобуси и автомобили. Има също и голям пазар, който ако се обиколи
целия, доста време ще отиде. Хвърлихме по един поглед на път за входа. В самия
храм, който си е функциониращ не сме влизали, бяхме се нагледали на храмове и
Буда и се съсредоточихме в руините, присламчихме се леееекичко към една група с
англоговорящ гид.
Пропуснах да спомена, че предния ден упорито се оглеждах за
книжарница, защото исках да си купя книга на английски с историята на Аютая и
евентуално снимки и обяснения на различните исторически обекти там, но
напразно. Открихме една единствена книжарница, мноооого трудно любезните служителки
ни разбраха какво търсим, но за жалост предлаганите книги не бяха това, което
исках. Така че си бяхме без обяснения в старата столица. Съвсем близо до Wat Phra Si Samphet се намира Ancient Palace, който по някаква
причина точно тогава беше затворен за посещения. Имаше и други обекти, където
течеше реставрационна дейност и не можеше да се разгледат. Ако не ме лъже
паметта един от тях беше Wihan
Phra Mongkhon Bophit.
По
пътя към споменатите обекти виждахме и части от други, но да се спира на всяка
тухличка и да се обикаля, е неоправдано. Дори и така отива страшно много време.
Не ми се мисли, ако бяхме с велосипеди...Някои от комплексите изискват входна
такса, ние платихме на 2 места по 50 бата/човек. На връщане излязохме на
кръгово кръстовище и още щом го видях, се вцепених. Накъде е посоката при ляво
ориентираното движение??? Намалихме и изчакахме останалите шофьори да тръгнат
преди нас, а ние само да следваме потока. Объркахме пътя 2 пъти, връщахме
се...криво-ляво се самозакарахме да върнем мотопедите. На въпроса дали сме
спирали да зареждаме отговорихме отрицателно и как, мислите, се проверява колко
гориво сме изхарчили? О, не, стрелката на таблото за отчитане обема на
течността в резервоара не работеше. Би било твърде лесно. :) Отвърта се капачката и се бърка с
пръст, разбира се! Жената, която ни даде мотопедите прецени, че сме изгорили по
1л., който ни таксува по 40 бата, но цената е разумна, а 1л. ми се видя адски
малко за разстоянието, което изминахме. Отидохме на гарата, където още при
пристигането бяхме установили, че влакове до Банкок има по-често, отколкото
пишеше в нашето хартиено разписание. Гишето за продажба на билети отваря около
15-тина мин. преди да дойде влака и киснахме на дървените скамейки в компанията
на бездомни кучета, един човек с видимо психическо разстройство и визия на
бездомник, няколко туристи и известен брой тайландци. Аз бях заела стартова
позиция и веднага щом отвориха гишето, се цопнах да купя билети. Поисках 2-ра
класа, но ми казаха, че няма.....само 3-та, ако искам. Понеже, както споменах,
Аютая не е крайна или начална спирка, нормално 2-ра класа да е изчерпана. Купих
2 билета за забележете (!) феноменалните 20 бата/билет! Цената от 1лв. За
разстояние от 75 км при това без намаление за пенсионер или учащ ми се видя
направо като безплатно пътуване, в сравнение с 12-те лв за билет, които дадохме
на отиване. Влакът тръгваше от Аютая в 16:37ч. и пристигаше в Банкок в 18:40ч.
Качихме се ние в 3-та класа вагон, намерихме си места, така че не сме стояли
прави. Оказа се, че тайландската 3-та класа се равнява на нашенската 2-ра класа
на родното БДЖ (изключвам новичките мотриси, с които се сдоби последното преди
няколко години). Разлики намерихме 2. Едната е плюс за тайландските железници,
а другата – за българските. Седалките в нашите са по-удобни, по-мекички, плюс
за чуждите е наличието на вентилатори на тавана – по 4-5 във вагон.
Е, точно този
до нас не работеше, беше мръсничко, обаче аз откъртих, като заклана. Явно много
се бях уморила, събудиха ме малко преди да стигнем Банкок. На гарата в столицата (настоящата) седалките
недостигат и е пълно с насядали по земята хора в основното помещение, които
чакат своя влак. Това, което на нас ни направи лошо впечатление е, че има
отделена зона със седалки специално за будистки монаси.
Изобщо навсякъде
(например и в градския транспорт) монасите са със същия статут (на предимство),
като инвалидите и бременните жени. Нима тези хора трябва да се ползват със
специално отношение? С какво право обикновеният тайландец трябва да е
дескриминиран в сравнение с монах – за който се предполага, че храни душата си
духовно и не бива да гледа материалното и физическото? Де да знам, сигурно
нашите разбирания са остарели...или пък напротив, твърде модерни, но ми се видя
леко сбъркано жени и деца да се търкалят по пода, а монаси да са се изтегнали
на седалки, част от които са незаети.
От ж.п.
гарата знаехме пътя до станцията на метрото. Слязохме на Si Lom и по изключение не
вечеряхме местни специалитети, а в McDonald’s, а след това се отбихме в Starbucks. Като че ли имахме
нужда от нещо по-познато, вече бяхме към края на екскурзията и носталгията си
казваше думата. А пък тази гледка ни посрещна в един супермаркет в същия район:
 |
| въпрос - къде води ескалаторът??? |
По пътя между станция Wongwian Yai на BTS и нашия хотел забелязахме големи
плетени кошове, които за наша най-голяма изненада се оказаха кошове за боклук –
единствените, които видяхме в Банкок изобщо. Те приличат на отрязан конус, към
основата се стесняват леко, а диаметърът
отгоре, в най-широката им част е може би към 80-100см. Препълват се с боклуци и
се слагат един върху друг, когато долният е достигнал, чак леко надхвърлил,
капацитета си.
Станахме свидетели и на процеса по изхвърляне на препълнените
плетени кошове – двама или трима тайландци ги хващат на ръце и ги изсипват в
камион,
а после започват да ровят в боклука и да осъществяват дейността,
наречена разделно събиране на отпадъци – вадеха в едни торби стъклените
бутилки, а вероятно и пластмасата, не видяхме много добре. Беше тъмно, а и
хората се притесниха, че сме ги зяпнали....
Ден
14
Съвсем откровено казано, нагледахме се на мръсотийка
и започна да ни се иска да отидем на някое по-чистичко местенце, където
отсъстват миризливите тайландски ястия от мобилните колички по тротоарите и
разпънатите масички за продажба на смачкани дрехи, опушени от изпаренията на
автомобилите. Наша цел беше Rama
1 Road,
където се намираха множество молове буквално един до друг. Там думата “Mall” е почти непозната,
използва се “shopping center”.
Разплатихме се с Bangkok Loft Inn, благодарихме
многократно за чудесното обслужване, което получихме. Тези хора наистина бяха
подготвени за всичко и беше удоволствие да сме в тяхната компания. В края на
всеки ден, като се прибирахме от изморителен ден, ни посрещаха с малки жълти
бананчета, които да ни подкрепят. Оставяха ни всеки ден 2 половинлитрови бутилки
с вода. А дребните недостатъци на стаята бяха пренебрежими в сравнение с
удобното разположение на хотела и отношението на персонала. Дадоха ни
разпечатан лист с опциите за придвижване до летището от хотела, които ще опиша
за приблизителна ориентация в ценоразписа:
-
Със Skytrain, пътуването отнема 1
час и 15 мин, а станциите са, както следва Wongwian Yai station -> (40 бата) Phayathai station -> (45 бата) the airport, общо 85 бата.
-
С такси, наето от нас на улицата ->
показанието на уреда + 70 бата такса за магистралите.
-
С такси, резервирано чрез хотела (пише,
че хотелът не взима комисионна от това) – 400 бата за лека кола и 500 бата за
мини ван. Това ни се видя доста евтино в сравнение с цените на Пукет и Самуи за
същото нещо.
Спряхме се на първия вариант, но ще го спомена пак
към края на деня. Полетът от Банкок до Доха беше на 27 октомври (ден 15) в
02:40ч. през нощта, което означаваше, че ден 14 (26 октомври) е изцяло на наше
разположение.
Първо посетихме mall MBK. Оказа се, че това е
нашето място за пазаруване. Има надлез, който води от станцията на BTS до самия mall и няма нужда да се слиза на нивото
на земята. Трябва да се има предвид, че се влиза в един от магазините, който си
има собствен ескалатор и е на няколко етажа, но това не е мола, а само малка
част от него. Трябва да се влезе по-навътре за останалите магазини. Един
единствен магазин за маркови обувки (предимно маратонки) ми се видя на по-ниски
цени. От там взехме сандали за дребосъчко на Reebok за 12 евро. Маратонките за възрастни бяха минимум по 90-100 лв, а в
България може да се намерят и по-евтини, не е нужно да се мъкнат чак от Азия
(мое мнение). Много харесах едни
маратонкосандали, обаче моят крак се оказа твърде голям за азиатските стандарти
и последният по големина номер ми беше малък....На един от етажите се разполага
нещо, като пазар. Ние на шега го нарекохме „битака”. Там дрехите не бяха
разположени на рафтове в магазини, а бяха на нещо, като сергии (като на пазар),
е, имаше и на закачалки. Но, като изключим това, можеше да се намерят чудесни неща
на добри цени. И ако човек не е снобски настроен и няма предразсъдъци, може да
си напазарува за неголяма сума. Цените на тениски и други подобни, които
обикновено туристите купуват за спомен или подаръци, бяха по-ниски, отколкото
на о.Пукет и о.Самуи. Спокойно е можело да оставим купуването на подаръците за
Банкок, но уви. Този Mall не беше лъскав, бих го нарекла
по-скоро по-народен. На нас ни допадна.
Съвсем близо до MBK се намира станция Siam, където се засичат двете линии на Skytrain-а. Там гледката е доста
футуристична, защото движението на хора и автомобили е на няколко нива. От една
страна – пешеходците и автомобилите по улицата, от друга – има надлез, който
свързва голяма част от моловете помежду си и станциите на BTS. Като добавим и двете нива на
линиите на Skytrain,
а всичко това е между молове и бизнес сгради, се получава интересна гледка.
Но
не можахме да избягаме от уличните сергии за храна и всякакви други неща – бяха
си налице и тук.
Странното и неразбираемо за нас беше, че цените на дрехите, да
речем, бяха еднакви на улицата и в MBK например. Защо някой би пазарувал от улична сергия
нещо, което е по-мръсно, по-смачкано и няма къде да го пробва? Ей това не
можахме да схванем.
На всички нива имаше голямо движение на хора.
Влязохме в Siam Center, беше скъпо,
невзрачно, доста безлюдно и тясно, като пространство. Насочихме се към Siam Paragon. Това вече беше нещо
различно. Лъскаво, красиво...има различни заведения, където човек може да хапне
според джоба си, като на партерния етаж е McDonald’s,
но има и места с
тайландска кухня. Уцелихме промотиране на нов туристически комплекс. За целта бяха
осигурили жива музика с певица, изпълненията им бяха невероятни!
Подпряхме се
на парапета на един от етажите и се опиянихме от прекрасните глас и мелодия.
Беше голям майтап как шорумите на BMW, Lamborghini и Skoda бяха един до друг.
Представителство на друг автомобилен производител нямаше. Явно това са марките.
Захласнахме се по Lamborghini
с
табелка „Sold”...
От толкова обикаляне се зарадвах, че не сме с раниците
на гърба, дори без тях болките в кръста
бяха факт.
Върнахме се в хотела около 21:00ч. с няколко торби и
въпреки, че вече не бяхме техни гости и се бяхме разплатили, отново ни
предложиха бананчета и ни дадоха 2 бутилки вода по 300 мл. Окончателно затвърдиха
мнението ми за тях. Чудесно обслужване. Някакви дреболии, за които обикновено
никой не се сеща, могат да впечатлят хората много. След кратка почивка
тръгнахме към летище Suvarnabhumi.
Тъкмо
казвахме чао и едната жена от рецепция ме попита дали сме си купили карти за Skytrain-а, но ние си карахме на
билети. Тя заобиколи и ми подаде еднодневна карта. Каза, че техен гост им я е
оставил по-рано същата вечер, защото нямал нужда от нея, но все още е валидна и
мога да я ползвам. Благодарихме за сетен път и тръгнахме. Картата важеше само и
единствено за линиите на BTS.
С други думи – от Wongwian
Yai station
до Phayathai station.
От там тръгва едно от две влакчета, чиято крайна спирка е летището. Това, което
ние хванахме от Phayathai е
по-бавният (и по-евтин) вариант, защото има междинни спирки. Отново се движи
във въздуха, но прилича на влак, а не на Skytrain. Второто тръгва от спирка Makkasan, която е съвсем близо до
станция Phetchaburi на
метрото, то е по-бързо и води директно до Suvarnabhumi без междинни спирания.
Картите за BTS не
важат за влакчетата. Стигнахме летището бързо (особено съотнесено с
разстоянието до него) и комфортно. Хванахме си полета на Qatar Airways до Доха в 02:40ч.,
пристигнахме в 05:30ч. Връзката ни за София излиташе 3 ч. по-късно и така със
спиране в Букурещ за кратко, кацнахме благополучно в родината в 15:30ч. на 27
октомври. Изключително доволни сме от катарските авиолинии и с удоволствие
бихме ползвали отново услугите им. Пристигнахме уморени, но силно впечатлени от
екскурзията.
***КРАЙ***
Posts
